— Но, мамо, аз не виждам нищо — взех да нервнича.
— Ние с теб, Джак, не сме избрани да видим — обясни ми Луси. — Но сме избрани да бъдем свидетели на това, което вижда Шайла.
— Ама аз не виждам какво вижда Шайла. Тя само трепери, мамо. Дай да я приберем на топло.
— Би ли останал тук да правиш компания на Дева Мария? — попита Луси.
— Да — отвърнах. — С удоволствие ще я бавя.
— Не се подигравай, младежо! — скастри ме Луси и помогна на Шайла да се изправи на крака, след това я поведе към къщата. — Помоли я да се застъпи за нас. Да откаже баща ти от пиенето.
— Пресвета Дево, направи така, че баща ми да престане да пие — помолих се аз.
— На това молитва ли му викаш? — обади се Луси и ме изгледа кръвнишки. — Защо не се помъчиш да бъдеш поне малко искрен? Ако аз бях на мястото на Пресветата Дева, нищо нямаше да получиш от мен, щом ми се молиш с този мрънкащ глас.
— Ами аз никога не съм се молил на дувар — отвърнах й. Бях ужасно раздразнен и премръзнал.
— Никой не обича такива като теб, сине. Тома Неверни! Далеч няма да отидеш, така да знаеш!
— Ами ако това е само някаква измишльотина на Шайла? — попитах. — Ами ако този дувар си е само дувар с малко бръшлян отгоре? Тогава за какво да се моля?
— За да може Шайла да се почувства по-добре. За да я подкрепим, като й кажем, че й вярваме. И дори да няма нищо върху дувара, ти пак се молиш на същия си наш стар Господ Бог.
— Мога да го направя и вътре, на топло.
— Стой при нея! — изкомандва ме Луси.
И това бе първото регистрирано явяване на Дева Мария в цялата епархия на Южна Каролина. Равинът в Уотърфорд не се зарадва на новината, нито пък отец Марсел Бърд — пасивният и крайно необщителен наш свещеник, който от двайсет години само се местеше от една провинциална епархия в друга. Истината е, че никой не се зарадва на тази блага вест, с изключение на моята майка.
Шайла прекара следващите шест месеца сред наранените души в психиатрията на Бул Стрийт. И научи доста за законите на електричеството под формата на електрошокове. Видението на нейната Мадона бе изместено от празнотата на пълното объркване. Бяха обезчувствили мозъчните й клетки, бяха заличили всички образи и картини. Нейната Мадона умря, сякаш екзекутирана на електрическия стол. Шоковата терапия е естественият враг на паметта и когато аз й написах писмо още през първата седмица на нейния престой в психиатрията, тя не успяла да се сети кой съм.
Пишех й всяка седмица през този период на нейното отсъствие. Писмата ми, разбира се, бяха срамежливи и сковани, с неестествен и приповдигнат тон, но във всяко едно й казвах, че с нетърпение я чакам да се върне. Прекарах цялото си детство на „една ръка“ разстояние от Шайла и без нея се чувствах безпомощен и объркан. Никой в града не смееше дори да спомене името й, когато я нямаше. Клеймото на психиатрията я бе превърнало в тема табу и дори собствените й родители, потънали в срам, старателно ме отбягваха по улиците. Нейното отсъствие приличаше повече на изчезване, отколкото на временна липса.
В последния учебен ден през юни оставих бележка на родителите си, че Майк, Кейпърс и аз отиваме да ловим риба на остров Орион и че ще се върна най-рано след два дни. Започваше онзи период на сладка свобода, когато заедно с приятелите си прекарвах цяло лято на реката, далеч от надзора и притесненията на родителите. Защото, ако някое уотърфордско момче не прекарваше цяло лято по реката или в спортуване, тогава родителите му знаеха, че имат основание да се тревожат за него. Баща ми намерил бележката и го обзела носталгия по онези изпълнени с мечтателно безвремие часове, когато като момче сам плавал по реката и с дни се губел, уж за да лови риба.
В пет часа сутринта излязох през прозореца на спалнята си по клоните на дъба, които опираха в покрива на къщата. Качих се на автостоп в колата на заместник-шерифа, който караше един затворник в Кълъмбия. Той ме спря пред главния вход на щатската болница на Бул Стрийт, като преди това ми прочете едно конско евангелие за опасностите от пътуване на автостоп.
Дворът на психиатрията беше пуст и добре поддържан, но видът на сградите ми се стори потискащ. Цял час се разхождах из заградения с тухлена стена двор, опитвайки се да изглеждам като случайно отбил се непукист. Докато чаках да дойде времето за посещение, направо изперках.
Шайла ми се стори улегнала и по-женствена, отколкото си я спомнях. Разведе ме из цялото заведение — библиотеката, трапезарията, където се разписваше при всяко ядене, и безименния параклис.