— Трябва да дойдеш тук и да видиш как се молят лудите. По-интересно е и от цирк. Някои от тях крещят с все сила „амин“, други пищят „мамо, мамо“, трети получават пристъп и санитарите ги затварят в единични килии. Но повечето просто си пеят — красиви като ангели. Лудите имат хубави гласове. Това много ме изненада.
Докато обикаляхме оградената площ, разказах на Шайла всичко, което се бе случило в Уотърфорд в нейно отсъствие. Минавайки покрай главния вход на сградата, Шайла изведнъж хвана ръката ми и ме помъкна нагоре по стълбите. Изкачихме ги и се озовахме в един приличен на пещера таван, който отвеждаше към голямото кубе — то беше основната забележителност в градския пейзаж, защото стърчеше над всички останали сгради. По малка тясна стълба стигнахме до тежките кръстосани носещи греди, които поддържаха сребърното кубе. Дори и след като се изкатерихме до последното стъпало, над нас оставаше още едно огромно пространство до самия връх на конструкцията. Стотици прилепи висяха по стените като бейзболни ръкавици с привикнали към мрака очи. Чувах гукането на гълъбите в стрехите под тях и усещах миризмата на плесен, курешки и застоял въздух.
— Погледни нагоре. Това е изненада — прошепна ми Шайла. — Чак до върха на кубето.
Вдигнах глава и усетих как ретината ми се разширява, докато напрягах очите си в черния мрак. Постепенно пред мен изплуваха очертанията на кубето — просторно и красиво. Ала нищо друго не успях да различа.
— Вгледай се по-внимателно — рече тя. — Зяпа те право в очите.
— Какво ме зяпа в очите? — попитах.
— Изненадата.
И тогава ги зърнах — саможиви и непристъпни в своята дивота. Семейство бухали по форма като две бирени кутии ни съзерцаваха от стряхата си на пет-шест метра над нас. Едва ли другаде щяха да намерят по-опасно гнездо за малките си. Гледаха ни злобно и недоверчиво, а в очите им блещукаха призрачни отблясъци. До слуха ни достигна нетърпеливото и изгладняло писукане на малките бухалчета, което напомняше детски глъч. Мястото приличаше на бърлога, където злото идва, за да си отдъхне, да пооближе раните си и да събере сили; място като от приказките, където великанът страшилище яде изгубени деца.
Вторачих се в бухалите — и те в мен. Перата по ръждивокафявите им криле бяха грижливо подредени. Изглеждаха спретнати. Не можех да реша на пингвини ли ми приличат повече или на маймуни. Имаше нещо красиво в дивотата им, в причудливата им неподвижност. Достолепни стражи в света на лудите.
— Колко са малките? — попитах.
— Останаха три. Бяха пет — отвърна ми Шайла шепнешком.
— Къде са другите две?
— Изядоха ги — другите три малки. Наблюдавах ги. Не можеш да си представиш какво количество плъхове и мишки е нужно, за да се изхранят малките бухалчета.
— Как ги откри?
— Познавам цялата сграда като пръстите на ръката си — каза Шайла. — Те знаят, че аз не съм луда.
— Тогава защо си тук?
— Защото видях Мадоната — отвърна тя.
— Защо ме доведе на това място? — попитах. — Имам чувството, че е пълно с призраци.
— За да бъдем сами.
— Защо искаш да бъдем сами? — Чувствах се като в капан.
— Ето защо — усмихна се Шайла и ме целуна по устните. Дръпнах се уплашено, сякаш не ме целуна, а ми удари шамар.
— Не се дърпай, глупчо! — рече Шайла.
Пак допря устни до моите и този път целувката ми се услади повече, макар наоколо да витаеха бухали и спотаен страх. Целунахме се още няколко пъти.
— Добре — рече Шайла, — всичко е ясно.
— Защо го направи?
— Всички момичета в отделението говорят за целувки и други неща — отвърна ми Шайла. — Исках да опитам и сметнах, че няма да имаш нищо против.
— За начало не беше зле, нали? — казах и облизах устните си, които още носеха вкуса на нейните.
— Всъщност очаквах нещо повече — призна си Шайла.
— Какво по-точно?
— Не знам — рече тя. — Нещо повече. Но, така или иначе, това не се брои. Не беше истинско. Защото не бяхме полудели от страст.
— Искаш да кажеш, че не ти хареса, така ли?
— Не съм казала такова нещо. Не че беше лошо, но просто не беше онова, което трябва да бъде.
— Сигурно трябва да се поупражнявам — казах. И никога повече не целунах Шайла до онази нощ, когато двамата се олюляхме в поклащащата се от прилива къща.
— Може би — каза Шайла. — Знаеш ли, обичам да идвам тук. Чувствам се така, сякаш съм сама в целия свят. Децата в училище знаят ли, че ми хлопа дъската?