Рут се радвала на щастливо и спокойно детство. Ала когато станала на тринайсет години, избухнала войната. Целият неин свят лумнал в пламъци, бомбите сринали града до основи и пътищата почернели от обърканите и ужасени бежанци.
След първия ден от бомбардировките Рут и нейното семейство си легнали, а миризмата на изгоряло парела ноздрите им. Дядото Моше Шем-Тов подхванал спор с нейния баща, равина. Настоявал всички веднага да тръгнат към руската граница, където приятелите на Моше щели да им помогнат да прекосят границата. Но Ефрем Граубарт не можел да изостави паството си и като равин чувствал, че сега е моментът да стои до клетите бедняци, които както никога се тълпели в синагогата. И тъй като дъщеря му категорично отказала да изостави съпруга си, а пък жена му — да се отдели от единствената си дъщеря, идеята на Моше останала неосъществена, въпреки че в последните кошмарни дни той не преставал да обмисля нови бягства. Полската армия била вече разбита и немските войници изливали яростта си върху беззащитните евреи. Германците влезли в Кронилов и плъзнали навсякъде — непобедими и вездесъщи.
Още от първия ден на бомбардировки и артилерийски обстрел майката на Рут започнала да шие дрехи за децата. Като приключила и дрехите за Рут и сестра й Тоня били готови, Хана отишла при баща си и най-неочаквано го помолила да й даде парите, които възнамерявал да й остави в наследство. Моше бил направо стъписан и на бърза ръка скастрил дъщеря си. Ала Хана била наследила част от неговото лукавство и чувство за самосъхранение. Отдавна се заслушвала в приказките на евреите от Кронилов за възхода на нацистите и Адолф Хитлер и много добре знаела, че за онези, които останат в града, няма бъдеще. Думите се лееха от устата на Рут като поток и аз се оставих да ме носи по течението му.
— Мама се подготвяше за германците, като шиеше дрехи. По една дебела топла рокля за мен и за сестра ми. Дядо ми Моше не можеше да откаже нищо на единствената си дъщеря и след като тя му обяснила, че се налага да остане до съпруга си — равина, споделила му, че възнамерява да осигури поне бягството на децата. Тогава Моше й дал шестнайсет златни монети, които криел в една книга — златни монети с образа на цар Николай Втори. Тя взела монетите, покрила ги с плат и ги зашила като копчета на новите дрехи — осем за мен и осем за сестра ми.
Докато роклите станат готови, германците вече бяха установили собствено извънредно правителство в разрушения и парализиран град и се отдадоха на любимото занимание — да намаляват броя на примрелите от страх граждани. Гавреха се с невъоръжени мъже, ей така, за удоволствие. Ръгаха ги с байонетите си, особено евреите, защото не понасяха външния им вид. Любимото им забавление беше да принудят някой невинен човечец да се моли за пощада на развален немски, от който войниците примираха от смях.
След разстрелите и другите мъчения майка ми винаги излизаше на улицата да помага на ранените и веднъж доведе у дома едно момче, което бе пострадало, когато германците открили огън срещу уличната тълпа. Казваше се Стефан и мама се грижеше за него като за собствен син. През първите няколко дни положението му беше критично, изглеждаше на косъм от смъртта, но мама не се отделяше от постелята му и с грижите си го изправи на крака. Моята майка Хана си беше такава. Щом някой е ранен или има нужда от помощ, не се интересуваше дали е евреин или неверник. Стефан остана дълго време в безсъзнание, мяташе се, бълнуваше и не знаеше на кой свят се намира. Най-сетне положението му взе да се подобрява. Беше селянче от покрайнините на Кронилов и когато позаякна, изпрати вест по калайджията Фишман, който пътуваше от село на село. Фишман казал на майката на Стефан, че синът й е добре и се намира в къщата на един равин. Когато Христина, майката на Стефан, пристигна в нашата къща и завари сина си жив и здрав, тя толкова се зарадва, че от благодарност падна на колене и започна да целува ръцете на мама.
Войната продължаваше и положението на всички полски евреи се влошаваше с всеки изминал ден. Нацистите издигнаха бесилка недалеч от главната квартира на командира си Ландау и на нея с особена наслада бесеха евреите, които бяха заловили да крадат хляб или да укриват собствените си бижута и други ценности. После организираха гетото и подкараха евреите към него. То се намираше в най-бедната, най-изостаналата част на града, където мръсотията бе невъобразима, а водата — непречистена. След като първата зима отмина, храната вече съвсем не достигаше и тогава взеха да ни местят по трудови лагери. Семействата се мъчеха да останат заедно, неразделени, но рядко успяваха. Избиваха евреите където и както им падне, само за това, че бяха евреи.