Мама имаше една добра приятелка християнка, с която бяха израснали заедно като деца. Казваше се Мария. Майка й умряла от инфлуенца, когато била съвсем малка. После бащата на Мария се оженил за една вдовица с пет деца и понеже гърлата в семейството станали твърде много, изпратил Мария в манастир, за да се изучи за калугерка. Калугерското й име беше сестра Паулина. Тя често се обаждаше на мама с писма, описваше й живота си и я молеше да й пише по-често. Непрекъснато повтаряше в писмата си, че ако може с нещо да помогне, ще го направи с удоволствие, въпреки че не разполагала с пари, а само с молитви и с единия си Бог. И така, освен че приши монетите с образа на Николай Втори като копчета на роклите ни, мама пъхна в тях и адреса на варшавския манастир, където се намираше сестра Паулина. Скри го в подгъва. Беше четливо написан и тя ни каза, че ако някога се озовем във Варшава, трябва да отидем и да потърсим сестра Паулина. Освен това ни накара да научим адреса наизуст и всеки ден ни изпитваше дали сме го запомнили.
Една сутрин, още по тъмно, градът се събуди от виковете на германците: „Вън, евреи! Всички вън от къщите, измет такава! Гадове! Юден! Юден!“ Нямаш представа как звучи думата „евреин“ в устата на човек, който те мрази. Германците произнасяха думата юден, сякаш това е най-мерзкото богохулство.
Заповядаха на всички евреи да излязат на площада и там започна подборът. По броя на камионите дядо разбра, че пратката ще бъде голяма и този път няма да ни се размине. Тайно от всички нас той бе подготвил едно скривалище в тавана на съседната къща. Когато всички евреи излязоха на улицата, дядо ни заповяда да го последваме през задната врата, а после нагоре по една тясна стълба, дето водеше към убежището, което бе подготвил със вой приятел. Бяха платили скъпо и прескъпо за това място, което не се виждаше отникъде и можеше да се достигне само по въпросната стълба. Беше заредено с храна, купена на черната борса. Двамата бяха направили сметка по колко души от двете семейства могат да бъдат спасени.
Нацистите обградиха всички евреи в гетото, докато ние — двете семейства — се качихме по стълбата и се скрихме на сигурно място. Таванът беше малък и не се проветряваше отникъде. Чувахме убийствените крясъци на германците и пърпоренето на камионите, които напускаха площада, натоварени с евреи. Баба се разтрепери и скри лице в косата на сестра ми. Всички бяхме примрели от страх и не смеехме да гъкнем. И най-слабият звук можеше да означава смърт.
Скоро чухме как германците претърсват сградите за укрили се евреи. От далечината долетяха писъци, а после — изстрели. Баща ми, равинът, стоеше с особено изражение на лицето си. Знаех, че е погълнат от молитвата си и мислено е далеч от тук. Но ние, останалите, все още се намирахме „тук и сега“ и страхът ни беше така голям, че човек можеше да го докосне с пръст.
Под нас германците взеха да претърсват първия етаж на сградата — същата, в която се укривахме. Не смеехме да дишаме. И точно тогава, когато се приближиха към стълбата, бебето на голямата дъщеря на семейство Смитберг се разплака.
Видях погледите, които си размениха дъщерята на Смитберг и съпругът й. Самият Смитберг и съпругата му. А моята баба изпадна в отчаяние, като чу бебето. Щом долови стъпките на германците по стълбата, изплака: „Ти ни уби, съпруже.“ Майката запуши устата на бебето с ръка, но това не помогна. Бебето се разплака още по-силно. Тя му предложи гърдата си, но бебето отказа да я засмуче. Плачът му ставаше все по-силен, докато съпругът й го грабна, запуши устата му с огромната си длан и стисна ноздрите му с пръсти. Бебето се умълча. Кожата му посиня. Никой нищичко не каза, въпреки че бебето умря пред очите ни. Германците вече претърсваха втория етаж. Изглежда, попаднаха на някой укрил се, защото отново се разнесоха изстрели. Дочухме и нещо много по-лошо. Кучешки лай. След миг германците бяха точно под нас, а кучешкият лай ставаше все по-яростен. Кучетата опъваха каишките и бързаха да стигнат скривалището ни.
Подкараха ни навън, но всички пищяха така неистово, че аз не си спомням нищо, освен това, че един германец удари дядо с приклада на пушката си и го повали на земята. Изтичах и се хвърлих върху него. Исках да го предпазя от нови удари. Тогава майка ми изпищя и ме извика по име. Моето име беше последната дума, която излезе от устата й. Един от войниците я застреля в главата. Огромно острие блесна пред очите ми, от гърлото на дядо бликна струя кръв и плисна в отсрещната стена. Кучето пък ръфаше гениталиите на Смитберг, който безуспешно се опитваше да се защити. Тогава двама от войниците грабнаха сестра ми, другите момичета и мен и ни поведоха надолу по стълбите. Там ни изнасилиха. Сестра ми я изнасилваха точно до мен. Когато нейният войник свърши, извади нож и й преряза гърлото. Другите момичета ги застреляха и ги оставиха.