Войникът, който лежеше върху мен, беше съвсем млад. Почти момче с изплашени до смърт очи. Когато свърши, той ме погледна. В стаята бяхме останали само ние двамата и труповете на другите момичета. Беше разкъсал гащите ми и след като приключи, нямаше сили да ме погледне. Вдигна панталоните си, оправи се и изтупа прахта от униформата си. Вдигна автомата си и се прицели в мен. После го свали. Сложи пръст пред устните си, после се наведе, взе кръв от трупа на сестра ми и я размаза по лицето ми. Кръвта й бе още топла и той се помъчи цялата да ме покрие с нея. След това изстреля един куршум в тялото на сестра ми и ми направи знак да се правя на умряла. Останах да лежа, докато всички камиони си тръгнаха и наоколо утихна. Станах и тръгнах към отвора на канала, който водеше към реката. Вече не чувствах никакъв страх. Като жив мъртвец крачех по слизавите нечистотии под улиците на града, а когато стигнах реката, изчаках да се свечери. Нощта падна и аз станах да вървя. Бързах да се махна от града. Изкъпах се в реката. Изчистих се от кръвта, градските нечистотии и слузта на германското момче, която беше още вътре в мен. Тогава се отправих към последния мост, огледах се и като се уверих, че наоколо няма никой, го прекосих. Вървях сам-самичка в тъмното под звездите. Исках да намеря онази ферма, в която живееше раненото момче Стефан и майка му Христина. В ушите ми звучеше гласът на мама: „Ще отидеш да намериш Христина. Или Стефан. Те ще се погрижат за теб, поне за известно време. Но те са много бедни. Не бива дълго да оставаш при тях, защото съседите може да кажат на германците, а дойдат ли те, всички ви ще убият.“
Нощта беше непрогледна, пътят — черен и аз не виждах нищо, но продължавах да вървя. Молех се за нашите и за себе си — да намеря фермата на Стефан и Христина.
На сутринта спрях пред малка къща. Един мъж излезе от плевнята и запали цигара. Исках да го попитам къде се намира фермата на Стефан, но като го погледнах в лицето, разбрах, че не мога да му се доверя. Затова продължих по пътя си, криех се и така стигнах до втора ферма. Там зърнах едно момиче — малко по-голямо от мен. В полето работеха мъже, но чак в далечината. Бях прегладняла, приближих се и й извиках. Тя се сепна, но дойде при мен и ме зяпна с ококорени очи. Видях, че по крака ми се стича кръв, не много, от онова, което се бе случило предишния ден. Тя ме заведе в къщата при майка си и двете малки братчета. Попитах за Стефан и Христина и тогава майката каза на дъщеря си, че съм еврейка, и й заповяда да ме върне там, където ме е намерила.
Излязохме от къщата. Но полското момиче ме заведе в една плевня и ми даде яйце. След това ме хвана за ръка и ме поведе през полето. Когато минахме покрай работниците, тя им махна, после ме сръчка и аз да им махна, все едно че ги познавам. Без да разменим дума, разбрах, че ме води към къщата на Христина. Минахме покрай едно поточе и тя ме накара да си измия крака. Вървяхме много дълго, или поне на мен ми се стори така, може би защото бях премаляла от глад. Пристигнахме в къщата на Христина и Стефан и те много се зарадваха, като ме видяха. Преди момичето да си отиде, аз се затворих в една от стаите и откъснах едното копче. На тръгване излязох да й благодаря и първата златна монета дадох на нея. Първата петрублева монета с лика на Николай Втори.
Знаех, че за Христина и Стефан е опасно да ме приютят. Криеха ме в плевнята над свинарника. Вонята беше толкова ужасна, че от нея и немските кучета не биха могли да ме подушат. Двамата ме предупредиха, че мъжът на Христина мрази евреите и на него не може да се има доверие. Тогава им казах, че не съм видяла да убиват баща ми и че искам да го намеря и да споделя съдбата му, каквато и да е тя. Христина и Стефан се спогледаха някак странно и тя му каза да ми покаже, но да внимаваме.
Нахраниха ме и Стефан ме поведе през полето, а после поехме по един горист хълм. Но още преди да го изкачим, чух изстрели. Стефан ме предупреди да мълча, иначе германците и нас щели да убият. Стигнахме до билото и залегнахме. Тогава видях камионите, от които скачаха на земята стотици и стотици евреи. В земята зееха огромни ровове. Германците накараха евреите да се съблекат голи и да се наредят по ръба на рова. Малки дечица пищяха и се притискаха в майките си. Имаше и старци, и бебета. Всички се строполиха в рова. След това накараха други пленници да хвърлят вар и пръст върху разстреляните тела. Толкова много бяха убитите, че човек не можеше да ги преброи. Започнах да се взирам с надежда да открия баща си, но кой можеше да го различи от толкова далеч. Хората изглеждаха като мухи. Най-накрая извърнах глава и се разплаках. Плаках, докато очите ми пресъхнаха. Бях на тринайсет години. Стефан стоеше до мен, а сълзите ми се стичаха, докато слънцето залезе и всички камиони си отидоха.