Стефан тръгна да се връща, но аз не исках да вървя с него. Вместо това се втурнах надолу по хълма. Тичах, тичах, имах чувството, че съм пробягала огромно разстояние. Отначало Стефан се опита да ме спре, после разбра какво ми е и продължи да тича след мен. Исках да видя дали баща ми все пак не е жив. Луната не се беше изпълнила докрай, но светеше ярко. Стигнах до рова. Миришеше на кръв, вар и изпражнения. Дочух нещо, но не можах да различа звука. Стефан вървеше зад мен като ангел-хранител, като Божи пратеник, сякаш изпроводен да ме следи и да ме пази. Започнах да викам баща си по име. После взех да изреждам имената на цялото си семейство, крачейки по още влажната пръст. Дочух нещо. После усетих, че земята под краката ми мърда. Чувах гласовете на заровените евреи. Устните им бяха открили пролука и те молеха за помощ, преди да се задушат. И всичко това ставаше под мен. Живите се гърчеха в агония и прясната пръст се движеше под краката ми. Пристъпих ужасена, защото с всяка крачка смазвах по някой недоубит. Моите стъпки ги раздвижиха. Продължих да викам името на баща си и да тъпча полумъртвите евреи, които бяха мои съседи от Кронилов. Най-накрая Стефан ме дръпна за ръка, върна ме обратно в плевнята и всеки ден идваше да ми носи храна. Но не щеш ли, един ден баща му го проследил и така откри и мен.
Бащата беше едър, силен мъж. Беше ужасно ядосан на Стефан и на Христина. Как са посмели да скрият еврейка в неговата ферма, без да му кажат! Те му отвърнаха, че моята майка е спасила живота на Стефан, но нищо не можеше да трогне този човек. Викна, че ще ме убие и ще ме хвърли на свинете, ако не се махна още на следващия ден. Същата вечер те ме заведоха в близката гора и там ме скриха. Но ето че една сутрин Христина ми каза, че брат й ще ме заведе при сестра Паулина. Брат й Йозеф щял да кара цяла каруца животински кожи на пазара във Варшава и можел да ме скрие между тях. Преди да се сбогувам, оставих по една монета на Христина и Стефан и им благодарих, задето са спасили живота ми, след което дадох на Йозеф адреса с името на манастира, в който живееше сестра Паулина, дето мама ми го бе пришила в подгъва на роклята.
В продължение на няколко дни стоях заровена под кравешките кожи. На всяка крачка ни спираха немски патрули, но Йозеф караше кожи, от които щяха да се правят ботуши за немската армия, и затова минаваше без проблеми. През нощта пристигнахме в старата част на Варшава. Никога не бях виждала толкова голям и красив град. Прекосихме Висла и тогава Йозеф ми рече, че това е най-голямата река в света. А сигурно и най-дълбоката. Взе да ми показва красотите на града — онези, които той харесваше. Много се гордееше със столицата на своята страна. Много се гордееше, че е поляк, и когато минавахме покрай германците, Йозеф сваляше почтително шапката си, но веднага след това започваше да ги кълне и проклина. Беше странен мъж, но с мен се държеше много мило.
Най-накрая стигнахме до улицата с манастира. Йозеф заудря медното чукало по портата. Намигна ми.
Показа се една стара калугерка и Йозеф взе да й обяснява нещо, като от време на време сочеше към колата, а тя клатеше глава в знак на несъгласие. Повишиха тон, а после калугерката се скри. Появи се друга сестра и тя взе да спори с Йозеф. Напразно. Той се оказа упорит човек, бил дошъл да говори само с една сестра и нямало да по мръдне, докато тя не излезе. Най-сетне се появи трета сестра, която изслуша Йозеф най-внимателно. Усетих, че този път ще бъде различно, защото тя излезе напред, показа се извън сянката на портата и тръгна към мен, докато изслушваше обясненията на Йозеф за нашето пристигане. „Ти си момичето на Хана, така ли?“ — попита ме тя, аз й кимнах и тогава разбрах, че това е Паулина. Когато целунах Йозеф по двете бузи за сбогом, пъхнах една от мамините монети в джоба му. Направих го скришом, за да я намери по-късно, тъй като не мислех, че ще приеме какъвто и да било подарък.