„Какво ще правим със сестра Магдалена?“ — попита сестра Паулина.
„Малко усамотяване ще й се отрази добре.“
„Ами ако успее да се добере до друг германски офицер и отново му разкаже същите неща?“ — обади се Паулина, но Регина вдигна ръка и я прекъсна.
„Утре сутрин няма да разполагаме с предавател. Хората трябва да бъдат предупредени.“
„А ти — обърна се сестра Паулина към мен, — ти трябва да забравиш, че знаеш идиш.“
„Сестра Паулина, съжалявам, че не успях да изброя всичките дванайсет апостоли“ — рекох аз.
„Забрави Юда — припомни ми Паулина, — него Магдалена никога не би го забравила.“
Но полската съпротива вече упорито търсеше малко еврейско момиче с моето име, чиято майка навремето е живяла в украинския град Кироницка, а после се е прехвърлила в Полша. След два месеца една нощ в манастира пристигна висок мъж и взе да ме разпитва за моето минало. Каза ми, че някакъв американски евреин на име Русов е платил огромна сума пари, за да ме изведат от страната. Отвърнах му, че нямам роднини в Америка. Но Паулина ме смушка да мълча, защото този Русов познавал много американски политици и значи бил важна клечка, щом е успял да стигне чак до опустошената от войната Полша. Тя взе писмото, което мъжът носеше, прочете го и извика с престорена изненада: „Но това е твоят чичо Макс! Слава тебе, Господи! Той е брат на баща ти.“ А на гърба на плика беше изписан адресът: „Макс Русов, Уотърфорд, Южна Каролина.“ Дотогава никога не бях чувала за тази Южна Каролина.
Минаха още няколко месеца. Дойде време да тръгвам и тогава имаше служба в чест на моето заминаване — голяма литургия. През нощта на тази голяма литургия отидох при Мадоната и си прибрах ушитата от мама рокля. Много скоро, пак през нощта, високият поляк дойде да ме вземе. Бях напълно готова — сестрите и другите послушници станаха да ме изпратят. Носех съвсем малко багаж. Вече бях сложила една златна монета под възглавницата на сестра Паулина. Прегърнах Регина и другите калугерки. Сбогувах се и с послушниците. Те всички бяха добри момичета, но аз почти не ги познавах. След войната научих защо. Около осемдесет процента от тях били еврейчета като мен, ала заради общата безопасност калугерките решили, че ще е по-добре да не знаем нищо една за друга.
На сбогуване Паулина ме нарече „сестро“. Аз й казах, че я обичам, прекрачих прага на моето убежище и тръгнах след високия поляк.
В продължение на много дни пътувахме инкогнито, докато една нощ се озовах на рибарски кораб. Скриха ме под палубата. Преди да ме остави на произвола на съдбата, полякът ме целуна по двете бузи и ми пожела късмет в Америка. Така и не научих името на този човек, защото в онези времена всяка информация криеше опасност. На сбогуване той ми извика нещо, което никога няма да забравя. Извика: „Да живее свободна Полша.“
Макс Русов и неговото добро семейство ме бяха измъкнали от ръцете на врага. След известно време стъпих на брега в тази Южна Каролина, за която не бях чувала, и ето че стотици непознати ме чакаха на пристанището. Един от тях пристъпи напред. Той беше Макс Русов, на когото викаха Великия евреин. Зад него стоеше жена му Естер. Хора, които никога не са ме виждали, се хвърлиха да ме прегръщат. Хората, които не бяха моя кръв, ме отгледаха като родна дъщеря. Тези, които нищо не ми дължаха, ми върнаха живота. Минах без татуировки, без концентрационни лагери. От тази преживелица аз не излязох огорчена като съпруга си. Напротив, продължих да вярвам, че в света има много добри хора и като малко еврейско момиче аз имах късмета да попадна именно на тях, и то посред ужаса на една война. Това е всичко. Нямам какво повече да ти кажа. Този разказ ми костваше много. Но това се случи с мен. Всяка една дума е истина, такава, каквато си я спомням.
Последва мълчание.
— Когато пристигна в Америка, коя рокля носеше? Онази от майка ти ли? — попитах я след малко.
— Не — отвърна Рут. — Тя ми беше отесняла. Но я бях взела със себе си — за късмет.
— Къде е сега?
— В едно чекмедже до леглото ми — отвърна ми Рут.
— Бяха ли ти останали монети, когато пристигна в Америка? Или ги беше раздала?
— Бяха ми останали три. Само три. Когато за пръв път облякох роклята си, тя беше много тежка, но когато пристигнах в Америка, беше поолекнала — рече тя.
— Огърлицата на Шайла... — попитах.
Рут се пресегна към златната верижка на шията си и ми показа огърлицата си, която заблестя на светлината. Беше направена от една от петрублевите монети.
— Никога не я свалям. Никога — каза Рут.