— И Шайла никога не сваляше своята — казах. — Освен накрая.
— Третата я носи дъщеря ми Марта. Тя също никога не я сваля от шията си.
— Мадоната с монетите, така ли? — попитах.
— Да, статуята на Дева Мария в църквата — рече Рут. — Сгреших, като казах на Шайла, че според мен тя ме е избавила. Но аз си го мисля и до ден-днешен. И досега се моля на онази Мадона, която ми пазеше монетите. Казах на Шайла, че тогава Божията майка се смили над мен. Все си мислех, че като ме е видяла, аз съм й напомнила за самата нея като младо момиче.
— И това ли е Мадоната, която се явяваше на Шайла? — попитах. — Жената, която виждаше в своите халюцинации?
— Така мисля, Джак — рече Рут. — Ако не бях разказала на Шайла тази история, може би дъщеря ми щеше да е сред живите днес. Колко време мина оттогава, а аз не преставам да се чувствам като убийца на детето си. Съсипах я, като й разказах тази моя история.
— Не мисля, че е така — отвърнах. — Историята е много хубава.
— Как така хубава? Не разбирам.
— Би било прекрасно, ако Дева Мария можеше да се яви пред Шайла след целия ужас на войната, нали така, Рут? Еврейската майка на християнския бог се извинява за всичко, което е трябвало да преживеят родителите на едно еврейче по време на войната. Би било красив жест от страна на Божията майка.
— Само дето такива неща не се случват — рече Рут.
— Толкоз по-зле — отвърнах. — А би трябвало.
— Джак, мъжът ми иска да говори с теб.
— За същото ли?
— Не ми е казал.
Същата вечер след концерта останахме да вечеряме с Рут и Джордж, след което Лия реши да преспи у тях, защото вече бе късно и тя се чувстваше уморена. Качих се с нея да й почета и след малко от първия етаж се разнесе симфония „Юпитер“ на Моцарт.
Лия заспа, а аз излязох от стаята й на пръсти. Долу Джордж Фокс свиреше и отпиваше от чаша коняк с изражението на човек, зареян в спомените си. Дори в собствената си къща той имаше изтощения унил вид на паднал ангел. Приближих се и той скочи уплашено — за него всеки непознат беше преоблечен есесовец. Щеше ми се да кажа нещо мило на своя тъст, но замръзнах на мястото си безмълвен.
— Джак, пребледнял си — каза най-сетне Джордж. — Изпий един коняк с мен.
— Рут е изгубила цялото си семейство. Винаги съм го знаел, но не в подробности.
— Историята, която току-що си чул — продължи Джордж и ме погледна право в очите. — Рут смята, че тя е виновна за смъртта на Шайла. Но аз не съм съгласен с нея.
— Защо?
— Защото според мен онова, което се случи с мен в Европа, уби Шайла. А аз никога не съм разказвал собствената си история на никого, Джак. Никой не знае какво се случи с мен, защото винаги съм си мислел, че който я чуе, повече никога няма да намери покой. Знаеш ли какво научих, Джак? Научих, че една неразказана история може да те убие. Може би Шайла умря от онова, което не й казах, а не от разказа на Рут. Дълго време смятах, че мълчанието е най-добрата стратегия за онова, което преживях. Смятах, че моите отрови, омрази и срам ще потекат от мен и ще отровят всичко, което обичам.
— Мрак — казах аз. — Това е думата, за която се сещам, щом чуя твоето име.
— Искаш ли да ти разкажа какво съм преживял, Джак? — попита Джордж Фокс с очи, зареяни към реката и звездите. — Би ли ме изслушал? Не тази вечер, но някой друг път.
— Не — отвърнах аз. — Нямам нужда да зная това. Историята на Рут ми стига.
— Но аз наистина държа да я разкажа точно на теб — настоя той. — Аз никога не съм те харесвал, Джак, както и ти мен. Това е най-истинското нещо, което ни свързва. Така ли е?
— Така е.
— Но ти отглеждаш Лия като еврейка. Това ме изненадва.
— Просто изпълнявам това, което обещах на Шайла.
— Но Шайла е мъртва.
— За мен тя е достатъчно жива, за да спазя обещанието си — отвърнах.
— Ще дойдеш ли някой ден да ти разкажа? — попита Джордж и добави една думичка, която никога преди не го бях чувал да казва. — Моля те!
31
През 1964-та бащата на Джордан, вече полковник, бе изпратен със свръхсекретна мисия някъде отвъд океана в страна, наречена Виетнам. По онова време никой от нас не беше чувал за Виетнам.
Селистайн Елиот се премести да живее на три преки от нашата къща и на една от къщите на Кейпърс и Майк. Това лято бяхме неразделни.
След като отмина бейзболният сезон, нашите се преместиха в „рибарския стан“, тоест в югозападния край на остров Орион, където щяха да изкарат цялото лято.