Още през първата седмица натоварихме моторницата на Мидълтън с допълнителни тенекии гориво, избрахме един прекрасен ден и прогноза за времето, която предвещаваше само ясно небе, дадохме газ до дупка и отпрашихме към прословутия гълфстрийм. По-старите рибари говореха за него с почтително приглушени гласове, наричаха го голямата тайна, тъмносинята река, родена на Юг, която носеше по течението си топлина, марлини и китове, отвеждайки ги на север към Англия. Там водите бяха сребристи или кобалтовосини и рибите тежаха колкото автомобили. Всички рибари, които се завръщаха от гълфстрийма, разказваха невероятни истории за силата на големите океански риби, примамени да излязат от дълбините на своите убежища.
Мина цял час, преди да излезем в открито море. На никого не бяхме казали за намерението си, защото никой възрастен нямаше да ни пусне толкова надалеч с толкова малка лодка. Преди изгрев слънце вече бяхме задминали последната шамандура. Морето беше като езеро, когато първите лъчи го озариха, а носът на нашата моторница сочеше право към Африка. Усетихме тръпката на авантюриста, сякаш наистина бяхме поели към Камерун или Брега на слоновата кост. Бяхме предварително натъпкали хладилното отделение с храна и пиене поне за два дни. Движехме се почти с двайсет възела, отдалечавайки се все повече и повече от сушата.
— Само да ме знае къде съм, мама ще ми скъса еврейския задник от бой — рече Майк, като обходи с поглед хоризонта и не зърна нищо друго, освен ширналата се навред вода. — Тя си мисли, че ловя раци за вечеря, както й казах.
— Трябваше да вземем една радиостанция — обади се Джордан.
— Морските вълци нямат нужда от радиостанции — отвърна му Кейпърс, като не откъсваше поглед от компаса и носа на лодката, който трябваше да сочи на изток. — Родени сме в тинята на мочурищата с хриле и плавници. Гълфстриймът е наш — с лодка или без лодка.
— Нямаме нужда от радиостанция, калифорниецо — подразних го и аз, — защото мъжките ни топки са корави като автомобилни гуми.
— Само дето мозъците ви са меки и малки като на домашна муха — каза Джордан и огледа притихналата вода. — Добре, че днес морето е в гальовно настроение. В Тихия океан никой не би помислил и малкото си пръстче да потопи без радиостанция.
— На „Мейфлауър“ да не би да са имали радиостанция — каза Кейпърс. — Не се бойте, големият моряк е с вас.
— Никой не знае, че сме в открито море — рече Джордан.
— Мъжът от яхт-клуба ни видя, че излизаме с моторницата — казах. — Нали напълнихме шест тенекии с гориво.
— Ако бяхме казали на родителите си, нямаше да ни пуснат — рече Кейпърс.
— Нашите ще умрат от шубе, ако знаят, че съм в открито море — казах.
— И от страх баща ти може да се пропие — надвика Кейпърс шума от мотора.
Престорих се, че не съм го чул, и погледнах натам, където би трябвало да се намира сушата.
— Аз пък, каквото и да направя, си оставам лигльо в очите на баща ми. Може да пришпоря колата чак до Спартънбърг и всички момичета в колежа „Конвърс“ да забременеят от мен, той пак ще каже, че съм педераст.
Точно преди гълфстрийма попаднахме на огромна площ от саргасови водорасли — пасбищата на Северния Атлантик. Образуваха нещо като плаващ архипелаг от кафява морска растителност, в който имаше повече хлорофил, отколкото в целия Канзас. И това беше първият знак, че наближаваме самия гълфстрийм. В часовете по природознание учителят ни Уолтър Нан ни бе нарисувал това морско течение, което започваше от Мексиканския залив и продължаваше на север по крайбрежието на Флорида. Мистър Нан беше един от онези сериозни и вечно вглъбени учени, дето смятаха, че природата е самото доказателство за размаха и математическия гений на Бога. Разказваше ни как Земята се върти около оста си, Луната притегля водите със своите невидими ръце, а гълфстриймът се движи като подмолен топъл Нил, прекосявайки самото сърце на Атлантическия океан, като по този начин предпазва Англия да не се превърне в сковано от ледове кралство. Гълфстриймът носи топлата сърдечност на Юга към студените, негостоприемни страни на Европа, той е като любовно писмо, изпратено от южните талази, за да стопи ледените блокове по плавателните маршрути край Гренландия.
Когато навлязохме в самия Гълфстрийм, водата се промени — доби синия блясък на скъпоценен камък, сякаш извираше от сърцето на вълшебна скала. Водата беше бистра и се движеше бързо като планински поток. Като момчета от крайбрежните мочурища, ние винаги се изпълвахме със съмнение при вида на чиста течаща вода. Щом нашата моторница нагази във водите на течението, цветът на водата се промени от тъмно към светлосиньо. Кейпърс отиде да погледне дълбокомера — хиляда фута! Като ни каза, всички подсвирнахме от учудване.