— Човек може да се удави и в три фута вода толкова лесно, колкото и в хиляда — обади се Джордан, който се опита да ни извади от изумлението. Всички се изредихме да погледнем дълбокомера и всички го почукахме с пръст, за да се уверим, че работи.
— Да де, ама в три фута има повече шанс да те намерят, отколкото в хиляда — рече Майк. — Какви ли риби живеят толкова надълбоко?
— Всякакви — отвърна Джордан. — Като вървиш на север по течението, можеш да попаднеш на някой наистина тлъст задник.
— Значи може да срещнем китове — зарадвах се аз.
— Трябваше да вземем една радиостанция — пак се затюхка Джордан.
— Радиостанциите са за мамините синчета — отново го подразни Кейпърс и се изсмя.
Поех кормилото и обърнах носа на моторницата право на север. Половинката на луната почиваше на западното небе — блед воден знак, останал от изминалата нощ. Стори ми се, че видях птици да прелитат ниско над водата, но след миг осъзнах, че това са всъщност летящи риби. Главите им приличаха на кучешки, но имаха криле като на ехидни ангели. Въпреки че не знаех нищо за тях, реших, че щом са се разхвърчали, значи нещо голямо и опасно, което се намира под водата, ги преследва.
— По дяволите! — изруга Майк. — Дай да си наловим риба за стръв. Не вярвам, че големите рибоци ще се хванат на блесна.
— Това е добра идея — казах и обърнах лодката по посока към брега. След малко нагазихме в саргасови водорасли, които се простираха докъдето стигаше погледът и изглеждаха обещаващо убежище за нашата плячка. Пуснахме котва, хвърлихме въдиците надълбоко, като използвахме за стръв парченца от барбун и скариди. Носейки се сред този напълно притихнал океан, ние се чувствахме като хванати в капана на безвремието. Градините от саргасови водорасли бъкаха от риба. Само за двайсетина минути Кейпърс хвана една малка делфинова риба, докато Майк и Джордан наловиха от по-обикновения барбун. Шепнехме от страх да не нарушим просналата се навред тишина. Договорихме се кой на каква дълбочина ще пуска въдицата и от коя страна на лодката, когато се върнем на дълбокото. Проверихме си отново такъмите и тръгнахме обратно. Обявих на висок глас, когато нагазихме в гълфстрийма, и продължих да съобщавам всяка нова стойност на дълбочината, колкото по-навътре влизахме.
— Разполагаме с предостатъчно влакно — обърна се Майк към Кейпърс, който винаги носеше по-скъпи такъми от нашите. Кутията му беше пълна с кукички и блесни, които никога не бе използвал, но Кейпърс си беше такъв — нафукан и ужасно амбициозен риболовец. Съдеше за успеха единствено по големината и бройката. Тъй като това беше първото му плаване до гълфстрийма, много държеше да се върне триумфално с огромна риба и в това отношение никой не можеше да го разубеди.
— Моето влакно издържа до петдесет фунта — гордо заяви Кейпърс.
— Значи с него можеш да измъкнеш и алигатор — извиках му аз.
— Всъщност, някой знае ли какво се лови в тези води? — попита Майк. — Защото аз нямам представа.
— Ловят се трофеи — обади се Кейпърс. — Неща, които след това закачаш на стената вкъщи.
Загледах се напред. Безбрежната вода и необятното небе не само имаха един и същи цвят, но сякаш бяха сътворени и от една и съща субстанция. Само звукът на нашата лодка беше някак чужд и несъвместим с глухата тишина наоколо. Усетих безмълвната хармония на всичко заобикалящо ме. Сякаш си сам-самичък и навлизаш все по-надълбоко в катедралната глухота на природата. За един кратък миг шумът от мотора изчезна, заглъхна под необятните копринени води на Атлантика, за да ни разкрие съвършенството на своите смълчани безучастни глъбини. Тримата ми приятели изчезнаха от съзнанието ми, както, сигурен съм, и аз от тяхното.
В същия миг нещо налапа въдицата с делфиновата риба — нещо голямо, което плуваше надълбоко. Джордан и Майк започнаха да навиват въдиците си, аз изключих мотора и тримата заехме места, откъдето да наблюдаваме рибарските умения на Кейпърс в условията на гълфстрийма. Искахме да видим как ще се справи. Рибата бе налапала стръвта, за малко да налапа и цялата му въдица, но Кейпърс просто не й се даде. Влакното се опъна, но Кейпърс не направи опит да го спре, просто го остави да се развива. Доставяше му удоволствие, че е център на внимание, че приятелите му са се втренчили в него. Всички с ужас забелязахме, че влакното се развива със страхотна скорост, но тогава Кейпърс започна леко и много внимателно да го спира и придърпва.