— Как го усещаш? — попита Майк.
— Като че дърпам локомотив — отвърна му Кейпърс.
Играеше превъзходно с рибата, на която очевидно не липсваше нито сила, нито кураж, нито боен дух.
— Искам да видя тая риба! — обади се Джордан на петнайсетата минута от началото на двубоя, когато рибата все още не бе помръднала от мястото си. По лицето и гърдите на Кейпърс блестяха капчици пот, дори и по космите на краката му.
— Ще имаш дълго време да й се наслаждаваш — отвърна му Кейпърс. — Ще го хвана това копеле, та каквото ще да става!
— Ами ако е толкова голяма, че не може да влезе в лодката — казах. — Кой знае какво е това! Може да е акула-мако или голямата бяла.
— Забравил си, че имам и харпун — рече Кейпърс с напрегнат глас. Борбата го изнервяше. — Я ми го приготви.
Измъкнах харпуна и свалих кожения калъф от острието му. Взех точилото от кутията на Кейпърс и наточих стрелата, докато металът лъсна със зловеща усмивка. Опрях палец в острието и на мястото веднага се появи черта от кръв. Майк донесе едно въже, завърза единия му край за харпуна, а другия — за една от металните скоби на лодката.
И тогава видяхме рибата. Всички ние бяхме хващали големи парчета по време на риболовната си кариера. Но никой от нас и не подозираше, че може да съществува такова туловище. Синият марлин се показа с петдесетметров скок над водата на нашата лодка. Обзе ме неописуема радост, дори някакво божествено прояснение при вида на извисилата се във въздуха риба, огряна от слънчева светлина. Сякаш прекрачих прага на нови незнайни селения. Това бе първата ни среща с рибата като мит, като кошмар и звяр.
Всички ахнахме, само Кейпърс беше прекалено изтощен, за да издаде звук. Адреналинът препусна през цялото му тяло и облекчи ужасната болка в напрегнатите мускули на гърба, раменете и ръцете. Цялото му тяло, цялото му същество се бореше с рибата. Този ожесточен и невероятно гъвкав марлин. Пак скочи, разпука гладката повърхност на водата и сякаш застана на голямата си раздвоена опашка, грациозен като балерина, после отново се гмурна с такъв оглушителен плисък, сякаш самолет се разби във водата край нас.
Всички подсвирнахме едновременно от удивление.
— Не можем да го вземем в лодката — казах.
— Не говори глупости! — провикна се Кейпърс с глас, който не приличаше на неговия.
— По-голям е от лодката — добавих.
— Ще го убием с харпуна — обади се Майк.
— Джак е прав — защити ме Джордан. — Ако го качим, лодката ще потъне.
— Ще го влачим на буксир — прошепна Кейпърс, вече на края на силите си.
— Ей, човече, тая книга съм я чел — обади се Майк. — Казва се „Старецът и морето“. Тъпанар! Нали тогава цяла нощ ще пъдим акулите.
— Но нали сме с мотор — казах. — Ще успеем да я опазим.
— Чакайте бе, Кейпърс още не я е хванал — каза Джордан. — Тая риба хич не ми изглежда уморена. Ако питате мен, засега само загрява.
— Ей, приятел, искаш ли някой от нас да те смени? — попита Майк.
— Тая риба е моя — просъска Кейпърс. — Аз сам ще си я извадя.
— Ето, това е духът, който е прославил нашата страна — казах с нескрит сарказъм.
— Според мен вече агонизираш — обади се Джордан. — Какво толкова ти е казал Майк, просто иска да ти помогне.
— Това може да се окаже рекорд — задъха се Кейпърс. — Няма да се брои, ако не съм я извадил сам.
— Абе ние ще излъжем — предложих му аз. — Ще се закълнем върху цяла камара Библии, че ти сам си я уловил.
— Предпочитам да спазвам правилата на играта, така съм научен — продължи Кейпърс. Ризата му беше плувнала в пот. — Правилата са вид дисциплина. Те не са случайно измислени.
И тримата изръкопляскахме подигравателно на кратката му реч.
— Присмивайте се, нещастници — рече Кейпърс. — Ще ви видя как ще се смеете, като прочетете името ми в „Спортс Илъстрейтид“. Само да довлека това маце до пристанището. Само да я претеглят, пък тогава ще видим кой ще се смее.
— И понеже си толкова гаден — каза Майк, — да знаеш, ще кажа, че аз съм ти помогнал.
— И аз.
— И аз.
— Ще има да вземате! — отвърна ни Кейпърс. — В Уотърфорд на мен ми вярват. Думата ми тежи на мястото си, защото зад гърба си имам непоклатимата честност на рода Мидълтън в продължение на цели триста години.