И в този миг марлинът пак се появи. Влакното отново взе бясно да се развива. Ала изведнъж се отпусна и Кейпърс започна да го навива като луд. Дясната му ръка се движеше толкова бързо, че очертанията й се размазваха пред погледа ми. Тогава рибата пак направи своя невероятен скок високо във въздуха. Видях болката, която сгърчи лицето на Кейпърс — толкова силна, че за миг изгуби концентрацията си. Мускулите на ръцете и пръстите му се бяха сковали и той с мъка освободи едната си ръка и я разтърси, за да раздвижи кръвообращението си. Познавах мъчителните спазми, които плъзват по мускулите и нервите като пареща болка. Още по-неистово взе да обира влакното, но марлинът се дръпна и могъщото му туловище се гмурна към дъното на океана. Когато влакното се скъса, всички извикахме в един глас.
— Копеле! Копеле! Копеле! — изплака Кейпърс тихо и продължи да навива вече олекналото влакно. Гласът му бе пълен с отчаяние и той изкрещя към спокойните води на океана, после метна с все сила въдицата си колкото можа по-навътре в морето. Тя тупна с плясък, който бе направо нищожен в сравнение с внушителното гмуркане на марлина.
Като гледах опечаленото лице на Кейпърс, очаквах всеки миг да се просне и да се разплаче от яд, но вместо това той се изправи на кърмата и се хвърли в морето. Цели двайсет секунди остана под водата, после се появи, пое си дъх и пак се гмурна надълбоко. Когато отново цъфна на повърхността, Джордан му извика:
— Кейпърс, мисля, че и по този начин няма да я хванеш. Искам да кажа, с голи ръце. И не защото не можеш, ами защото сигурно вече е преполовила пътя до Африка.
— Такава риба втори път няма да ми се случи — отвърна му Кейпърс от водата. — Такъв шанс идва само веднъж в живота.
— Хайде, качвай се в лодката — подканих го аз.
Кейпърс поклати глава.
— Не мога, не мога да си вдигна ръцете.
— Защо се чудиш тогава, че рибата ти избяга — каза Майк и подаде ръка на Кейпърс. Но той беше толкова изморен, че не успя да поеме подадената му ръка. Майк се наведе още повече и го хвана под мишниците, след което ми направи знак да му помогна. Успяхме да го изтеглим, въпреки че той не спря да реве от болка. После се свлече на една от седалките — съвсем изнемощял и отчаян.
— Цял живот съм имал всичко, което съм искал — каза той. — Всичко! Страхотни родители, отлични бележки. Станах спортист и половина — голф, бейзбол, баскетбол, всичко. Най-готините гаджета ми се лепят като мухи на мед и ми пускат бележчици в час. От трети клас насам всяка година ме преизбират за председател на класа. И сега това. Измамен, надигран, прецакан. Нищо не съм искал така много, както да хвана тази риба.
— По всяка вероятност рибата не е знаела с кого си има работа, иначе нямаше да ти върти номера — обади се Джордан. — Ако знаеше за отличните ти бележки, за готините гаджета, сигурно щеше сама да се метне в лодката ти, вместо да ти прави лупинги под носа.
— За пръв път виждам такава риба-чудовище — казах аз. — Как мислите, колко ли е тежала? Сигурно хиляда фунта.
— Глупости! — рече Майк. — Не повече от сто.
— Петдесет — намеси се Джордан. — В гълфстрийма рибите изглеждат по-големи.
— Копелета! — каза Кейпърс и затвори очи. — Единственото нещо, което ми липсва в този живот, е свестни приятели.
През следващия половин час продължихме да се движим с бавна скорост и тогава за пръв път се обезпокоихме за горивото. Решихме да тръгнем към брега и да спрем за риба близо до някоя от саргасовите концентрации. Щом има морска флора, значи ще има и морска фауна, решихме ние. Като стигнахме до нещо, което мога да оприлича само на каньон от саргасови водорасли, Джордан пусна котва в добилата плътност вода и зъбите й скоро потънаха в гъстата подводна джунгла. Докато всички ние припряно сменяхме кукички, влакно и пръчки, Кейпърс се сви на сянка под планшира и на мига заспа. Разочарованието му бе така горчиво и толкова прясно, че решихме да не го закачаме.
Редувахме се да си разтриваме раменете и гърбовете с комбинация от плажно и бебешко масло. Съблякохме се по бански гащета и целите лъснахме от пот, но упорито хвърляхме въдиците. Надявахме се на улов от червена луцианова риба, още повече, че използвахме жива стръв. Преди да си дадем почивка за обяд, бяхме хванали петнайсетина парчета, най-голямото от които тежеше двайсет фунта.
За обяд отворихме торбички с чипс, фъстъци, бонбони, кифли и консерви с виенски кренвирши. Наизвадихме кока-кола, безалкохолна бира, седнахме и докато се хранехме, поведохме разговор, но тихо, за да не събудим Кейпърс, който впрочем спеше като пън. Обядът ни представляваше безпогрешна комбинация от най-долнопробните храни, произвеждани в Америка, но беше ужасно вкусен. Размечтахме се за риби, момичета, спортове, но по-късно не можах да си спомня и една дума от нашия разговор.