Без да бързаме, събрахме боклуците си и ги сложихме в една найлонова торба. Кейпърс продължаваше да спи непробудно. Аз подострях куката си, а Джордан се канеше да мята въдицата си, когато Майк каза:
— Предлагам ви да ловим още час и после да потегляме обратно. Трябва да се приберем по светло.
— Имаме още много време — казах аз.
— Заседнали сме върху пясъчен нанос — промълви Джордан с вперени във въдицата си очи.
— Стига глупости! — отвърна му Майк. — Не забравяй, че се намираме насред Атлантическия океан. Пясъчни наноси, мойто момче, има по към брега.
— Застанах до Джордан и хвърлих въдицата си. В същия миг видях, че нещо не е наред. Стръвта ми се приземи върху пясъчна ивица.
— Виждам стръвта — казах.
— И аз виждам моята на дъното — повтори Джордан.
— Тук дълбочината е над двеста метра — каза Майк, след като погледна дълбокомера.
— Тогава защо стръвта лежи на дъното пред очите ни? — учуди се Джордан.
— Майк, какви ги приказваш, под нас няма повече от един метър вода — обадих се аз.
— Но дълбокомерът показва друго.
— Той може да си показва каквото ще — каза Джордан. — Ела да видиш.
Майк дойде, погледна и дръпна козирката на бейзболната си шапка ниско над очите. След това свали слънчевите си очила, за да вижда по-добре.
— Това там е стръвта. И тя лежи на дъното.
Двамата с Джордан чухме как гласът на Майк буквално изчезна и усетихме ужаса му, който ни порази като смъртоносна отрова.
— Исусе Христе! Момчета, навивайте влакното, но много бавно и внимателно. Толкова внимателно, че да не усети нищо. Не мърдайте. Не дишайте. Нищо не правете, само лекичко си приберете кукичките и не дразнете тлъстака.
— Какво е това бе? — прошепна Джордан. — Да не е син марлин?
— Не знам какво е, но знам, че ще глътне синия ти марлин на един залък. И се движи. Никога не съм виждал такова чудовище. Никога!
Прибрахме въдиците си с почти незабележимо движение на китките. Светлината падаше така, че водата изглеждаше матова, и ние не можехме да видим онова, което бе видял Майк. Когато оставихме въдиците си, коленичихме до Майк и се взряхме във водата. И пак ни се стори, като че сме заседнали върху пясъчен нанос, само дето беше най-черният пясък на света. Черното дъно под нас беше някак странно и извънземно на вид. Но аз продължавах да недоумявам какво беше паникьосало Майк. В този миг Джордан го видя и ахна от изумление.
— Господи мой небесен! — промълви той. — Джак, само не мърдай. Видях го, Майк. Видях го. Това е нещо колосално.
— Абе аз нищо не виждам — казах отчаян, като продължавах да се взирам там, където зяпаше и Джордан. Също като пейзаж от някое „магическо око“, където сърните са скрити сред листата на дърветата. Но след малко очите ми се адаптираха към мрака на водата и чак тогава видях онова, което всъщност отдавна бях гледал. Полека-лека ми стана ясно, че онова, което бях взел за пясък, диша. И не само че диша, ами беше най-грандиозната морска твар, която някога съм виждал. Не плуваше, а се носеше, така, както орелът-рибар или земеродното рибарче се носят над лагуната, преди да нападнат барбуна. Вляво забелязах лекото помръдване на крило, което сигурно тежеше един тон. Вдясно зърнах черен плавник, който за миг щръкна над водата и после пак се прибра, без дори да надипли водната повърхност.
— Виждал съм ги и преди — казах аз. — Това е гигантска манта или крилат скат. Дяволска риба. Най-голямата в света. Не са опасни, но само недей да мърдаш.
Когато бях на осем години, ме заведоха да вадим остатъците от един кораб, който се бе разбил край остров Орион по време на урагана от 1893-та. Баща ми и дядо ми решиха, че е време да извършат нещо като покръстване да ме посветят в тайните на морския риболов, за да стана и аз мъж. На връщане от това излизане в морето срещнахме цял пасаж от крилати скатове, които играеха във водния ръкав, дето отвеждаше към малкото пристанище на Уотърфорд.
Така и не разбрах дали скатовете бяха увлечени в някаква любовна игра или просто радостно лудуваха, но добре си спомням, че татко и дядо направо онемяха, наблюдавайки това сборище на гиганти. Мятаха се така ентусиазирано, че водата наоколо се разпени като при буря. Сякаш тъмните водни маси бяха ненадейно оживели и вълните танцуваха една с друга. В силуета на тези огромни животни имаше нещо демонично и зверско — тежки, масивни, с криле. Но въпреки това ми направи впечатление колко подвижни са — скокливи като спаниели и много любвеобилни в закачките си. Скачаха и се мятаха, играеха лудешки като невъзпитани деца. Океанът кипеше под тях. Цял час плавахме подире им, за да наблюдаваме загадъчната им забава в крайбрежните води на Южна Каролина. Макар и огромни, нито един от онези скатове не можеше да се сравнява по големина със съществото, което се поклащаше като черна крилата химера на един метър под нас. Може би спеше; или пък тайно ни наблюдаваше с любопитство. Устата му беше достатъчно голяма, че да ни глътне заедно с лодката наведнъж. Лодката ни, която винаги съм смятал за солиден и надежден съд, сега за пръв път ми се видя крехка и беззащитна като сал.