— Ще се опитам да хвана това маце — казах аз, след като се посъвзех. — Доколкото знам, те умират за скариди.
Посегнах към въдицата си, но Джордан сграбчи китката ми и я задържа.
— Шегувам се — рекох. — За толкова глупав ли ме смяташ?
— С това шега не бива.
И точно в този миг чухме писъка на Майк, обърнахме се и видяхме как великият Кейпърс Мидълтън бе вдигнал харпуна си високо във въздуха и със страхотна сила го заби в гигантската манта. С Джордан нямахме време да реагираме, нито дори да му извикаме. Само видяхме острието, което блесна на слънцето, изсъска във въздуха и след това всички политнахме напред, защото мантата скочи, разклати лодката и профуча под нас. Главата ми удари релинга на моторницата, а когато въпреки болката вдигнах очи, видях белия корем на мантата да се носи над нас като изгонен от рая библейски ангел на смъртта. Сред неистовите ни писъци се чу зловещото пращене на отпорен метал. Въжето на харпуна се беше оплело в мотора и докато се развиваше, рибата го откъсна с такава лекота, сякаш бе направен от пластилин. За малко да се преобърнем, а въжето мина като меч над нас. Ако в този миг някой от нас се бе изправил, със сигурност щеше да му отреже главата. Успя обаче да отнесе предното стъкло на моторницата и то без никакво усилие. В следващия миг гигантската манта дръпна лодката и тя се понесе по вълните с невероятна скорост.
В продължение на няколко минути двамата с Джордан останахме да лежим един до друг на дъното на лодката сред отломки и падащи предмети. Чувствахме се ужасно объркани. Лявата ми вежда беше разцепена и кръвта се стичаше по лицето ми. Една от рибарските куки се бе забила в бузата на Джордан и превит от болка, той се опитваше сам да си я извади. Майк и Кейпърс лежаха неподвижно, а под главата на Кейпърс се бе разляла локва кръв. Слънцето бе още високо и набързо прецених, че трябва да е някъде към три часа следобед. Просто не можех да повярвам на скоростта, с която ни теглеше този звяр — по-бързо, отколкото с мотор. Преди да се надигна, опитах мислено да си представя колко голяма е тази манта, която в болката си скочи над нас. Сянката й затули слънцето като при затъмнение. Имаше силует на митическо животно. Изпълзях до Майк и разбрах, че е сериозно ранен. През кожата на ръката от една грозна рана стърчеше парче от счупената му кост.
— Майк! — извиках.
В същия миг чух задавен глас и видях Джордан, който ми сочеше с пръст собствената си уста и рибарската кука. Тръгнах към Джордан и натиснах кукичката така, че тя проби бузата му и се забоде в мекото месо край кътниците, откъдето вече лесно я извадих от широко отворената му уста. Бързо изтичах до малката аптечка и почистих раната със спирт. Джордан изпищя от болка.
— Здравата сме закъсали — казах.
— Помогни ми да изхвърлим Кейпърс зад борда — рече Джордан, като продължаваше да държи бузата си. — Защото тоя нафукан тъпанар ни докара това до главата.
— Не е знаел — отвърнах, докато продължавах да почиствам лицето на Джордан и се мъчех да не гледам към счупената ръка на Майк.
— Това чудовище можеше да ни убие.
— Още не е късно. Дай му малко време, и ще видиш.
— Защо метна харпуна това копеле?
— Сигурно е търсел реванш след загубата срещу марлина — предположих аз.
— Толкова ли му е акълът на тоя аристократичен задник? Лайнар такъв! Пак ти казвам, можеше и четиримата да ни убие — рече Джордан и поклати глава.
— Сигурно ще тръгнат да ни издирват — опитах се да го успокоя. — В Уотърфорд има много добра морска спасителна служба.
— Само дето няма да знаят къде да ни търсят — рече Джордан. — Нали си мислят, че ловим раци в някое от малките заливчета и преплюнчваме стари броеве на „Плейбой“. Косите им ще настръхнат, като разберат, че двутонна манта ни е завлякла на буксир в открито море.