Тази нощ прекарахме в открито море — носехме се без посока, натежали от изтощение, като в пуст сън, който приличаше на безсъзнание. Безсъзнание, дълбоко като самия океан.
Бях вече станал, когато Кейпърс се събуди от първите лъчи, които се процеждаха на изток. Макар и все още замаян, той се озърна, опипа раната на главата си и обходи с поглед лодката.
— Копелета, какво сте направили с лодката на баща ми? — събра сили и се провикна той.
— Кейпърс, по-добре заспивай — отвърнах му аз.
— Къде е моторът? — настоя той. — О, боже, баща ми ще ви убие, като види какво сте направили с лодката му.
— Нищо ли не си спомняш? — попитах.
— Какво да си спомням?
— Мантата.
— Искаш да кажеш, марлина? — поправи ме той. — Нали хванах един марлин, който после ми се изплъзна. След това заспах, сега се събуждам и виждам, че сте потрошили лодката на баща ми.
— Пази си силите, Ахав — обади се Джордан, изправи се в седнало положение и огледа ширналия се от всички страни океан.
— Трябва да ми платите щетите — продължи Кейпърс с все по-писклив глас. — Само двигателят струва повече от две хиляди долара.
Джордан отиде при Майк и провери ръката му. Майк също се бе събудил, но ръката така го болеше, че нито можеше да говори, нито да се движи. Очите му блестяха неестествено. Джордан сложи ръка на челото му.
— Искам да знам какво се е случило — настоя Кейпърс. — Аз съм капитанът на този съд и няма да мръдна оттук, преди да ми разкажете какво сте сгафили. А и как възнамерявате да се измъкнем оттук без мотор? — продължи той, без да визира конкретно някого.
— Двамата с Джак проведохме една малка анкета, докато ти спеше — каза Джордан, — в резултат на която решихме, че ще бъде страхотен кеф да се върнем в Уотърфорд без мотор.
Аз се изсмях и обясних на Кейпърс и Майк какво е станало, след като Кейпърс заби харпуна си в мантата. Тогава Майк си спомни, че е видял как Кейпърс се кани да метне харпуна, Кейпърс обаче не успя да си спомни абсолютно нищо. Стоеше, слушаше и не можеше да повярва на ушите си.
— Трябваше да ме спрете — рече Кейпърс и пак опипа раната на тила си. — Някой от вас трябваше да ме спре.
— Добре бе, Кейпърс, вината е наша — обади се Майк. — Ти винаги си прав.
— Вместо да се обаждаш, по-добре ми помогни да измисля нещо за пред баща ми — каза Кейпърс. — Нещо като китове например. Попаднали сме на стадо гърбати китове и един замахнал с опашката си и откъснал мотора. Ще доизмисля и подробностите.
— Ще разполагаш с предостатъчно време — казах и погледнах натам, където предполагах, че се намира сушата.
Майк понечи да се изправи, но болката отново го свали на колене. Джордан му помогна да седне, настани го удобно, като подпря едната му ръка върху възглавници от седалките и спасителни ризи.
— По-нататък трябва да се топнеш във водата, Майк. За да сме сигурни, че раната е чиста. Иначе може да загнои.
— Няма начин. За нищо на света не влизам във вода, в която се въдят твари като оная крилата манта.
— Как не съм я видял! — ядоса се Кейпърс.
— Видя я достатъчно добре, за да ни докараш до това положение — отвърна му Джордан.
— Значи сега не знаем къде се намираме — рече Кейпърс.
— Благодаря ти за осведомителния бюлетин — озъби му се Джордан.
— Нищо подобно — изсмя се Майк. — Знаем — насадили сме се като куче в каруца. Повече от това, здраве му кажи.
— Аз ще ви изведа оттук — рече Кейпърс. — Ще измисля нещо.
Пристъпи напред и се загледа в необятния океан. Сложи ръце на хълбоците и зае властническа поза, изразяваща дълбока загриженост. Цели пет минути стоя така, докато най-накрая Майк му извика:
— Още ли не си измислил нещо?
— Знаете ли — започна Кейпърс с притихнал тържествен тон, — нищо изключено да пукнем тук.
— Голям мислител си — кимна Майк. — Едно изречение, ама се вижда, че си покрил всички възможни гледни точки.
— Благодаря ти, че ни осветли по въпроса — обадих се и аз.
— Няма да умрем — успокои ни Джордан.
— И какво ще ни попречи? — попита Майк.
— Моят баща — отвърна му Джордан. — Моят шибан баща.
— Ама него го няма — рече Кейпърс.
— Когато бях малък, в края на всяка седмица старият ме мъкнеше по планините и спяхме на палатка. Караше ме да вървя по двайсет мили бърз ход, да си представям, че е военно време. Никога не си носехме храна. Ядяхме каквото намерим — гъби, буболечки, папрат, жабешки бутчета, цветя и насекоми. Знаете ли, че насекомото е само белтъчини?