— Джак, ти влез пръв. Ние с Кейпърс ще спуснем Майк. Майк, трябва да изплакнеш раната си със солена вода. Трябва да измием всичките си порязвания и наранявания. Но един винаги трябва да стои в лодката, докато другите са във водата. Освен това не се отдалечавайте. Навъртайте се наблизо. Винаги наблизо.
Скочих във водата. Океанът беше прохладен, дълбок и страшен. Разцепената вежда се разлюти от солта и аз едва се сдържах да не извикам от болка. Кейпърс и Джордан започнаха внимателно да спускат Майк. Гледаха да не ударят контузената му ръка. Аз го поех отдолу и лекичко го потопих. Майк наистина не изглеждаше добре. Тенът на лицето му бе станал бледопепеляв. Звук не издаде, когато солта защипа раната му, дори позволи на Джордан да му масажира ръката. Изохкваше тихо при всяко докосване, но имаше пълно доверие на Джордан, защото дори и съвсем гол насред Атлантика, той създаваше впечатление за човек, който знае какво върши.
— Недейте да пиете от солената вода — каза Джордан, — независимо колко сте жадни. Солта ще ви дехидратира. Тя поглъща три пъти повече урина, за да се изхвърли от тялото.
— Кой си ти? — обади се Кейпърс от лодката. — Чичо доктор?
Нощем разговаряхме, ловяхме риба и сушахме дрехите си на лекия вятър. Всеки си гледаше поверените му задължения. С помощта на изкуствена и естествена стръв и всички такъми, които бяха оцелели след нападението на гигантската манта, запретнахме ръкави да наловим колкото е възможно повече риба с пълното съзнание, че от нея зависи животът ни. Джордан провери нивото на водата в хладилната камера и ни съобщи, че имаме само за още един ден, а облаци не се виждаха.
По пладне, когато слънцето беше най-високо, Майк и Кейпърс се свиваха под планшира. Там беше много тясно и неудобно, но затова пък имаше сянка. А ние с Джордан се скривахме под насмоления брезент, който служеше за покривало на лодката. Горещото пладне беше време на пълно затишие и ние полека-лека се приспособихме към съвършено новия ритъм на живот, съвсем различен от онзи, който водехме обикновено. Наложихме си да стоим нащрек, с наострен слух за евентуален шум от хеликоптер или моторница. Веднъж дори зърнахме един самолет, който очевидно оглеждаше морето на север. Скочихме на крака и викахме, докато самолетът се изгуби от погледа ни. Но тази искрица надежда, че може би все пак ни търсят, ни изпълни със страхотен оптимизъм, след който последва неизменната бездна на отчаянието, подсилена от глада и жаждата. Нашите разговори на тема вода станаха маниакални, след това преминаха в халюцинации и накрая Джордан ни забрани да споменаваме тази дума. Истинско чудо бе, че ръката на Майк, макар и наместена така набързо, не се инфектира там, където счупената кост бе разкъсала плътта.
Докато се носехме насред океана, научихме, че жаждата подклажда кошмарите и че гладът е най-доброто мезе за халюцинациите. Жегата и слънцето наситиха крехкия ни сън с огнени пламъци. Събуждахме се по здрач, облени в пот, и с благодарност скачахме в прохладната вода чисто голи. Докато плувахме, солта щипеше напуканите ни устни и ние плюехме усилено от страха да не погълнем и една капчица вода.
Щом приключехме с нощното плуване, Джордан ни нареждаше да пуснем всички въдици във водата, въпреки че стръвта ни вече бе гранясала. Нашето търпение бе възнаградено на петата нощ, когато Кейпърс хвана един златист каранкс и всички го посрещнахме на палубата с дружно „ура“. Джордан веднага го уби, наряза го на малки парчета и се разпореди всички въдици да бъдат презаредени с прясна стръв.
— Пет дни в морето и само един пиклив каранкс — възнегодува Майк.
— Въобще не виждам смисъла на целия този риболов — подкрепи го Кейпърс. — Не можем да си хапнем риба, дори когато я уловим.
— Разбира се, че можем — отвърна му Джордан. — И това ще стане.
— Не можем да ядем сурова риба — казах аз.
— Ще изядем толкова сурова риба, колкото успеем да хванем, и дори ще ни хареса — каза Джордан и хвърли въдицата.
— Само като си помисля, и ще повърна — обади се Кейпърс. — Джордан, това не мога да го направя. Ако щеш, вярвай.
— Като прегладнееш, ще го направиш. Или като прежаднееш — увери го Джордан.
— Никога не съм могъл да ям сурови стриди — рече Майк.
— А сега ще можеш ли? — попита го Джордан.
— Сигурно да. Ще ги лапам с цели шепи — отвърна му той, след като размисли малко.