— Когато изпратиха баща ми в една база в Япония, родителите ми се научиха да ядат сурова риба. В Япония това е голям деликатес; японците се отнасят с голямо уважение към рибата, а онзи, който я нарязва, е направо артист.
— Джордан, много способно момче си, но от Мидълтън японец няма да направиш — обади се Кейпърс.
— Бас държа, че ще направя — каза му Джордан, — защото само дъвченето на сурова риба ще утоли жаждата ти. Именно водата на рибата ще ни спаси.
— Да смуча вода от бъбреците на риба! — казах аз. — Цял живот само за това съм си мечтал.
— Пригответе се психически. Това ни чака. Стоим без вода цели три дни, което означава, че вече сме започнали да умираме.
— Не можеш ли да се изразиш по-деликатно? — попита Майк.
— Добре, започнали сме да отмаляваме — рече Джордан.
— Така наистина е по-добре — казах. — Съветвам те да си подбираш думите. Не е време да откровеничиш.
— Аз ще си подбирам думите, а вие, момчета, се пригответе да пирувате със сурова риба.
Сложихме прясна стръв и хвърлихме наново въдиците. Бях се умислил, когато викът на Джордан ме сепна. Нещо сериозно се бе закачило на въдицата му. Цели десет минути продължи да се бори с него, докато най-накрая метна на палубата едно десеткилограмово парче. След това се скри от нас и внимателно го наряза на ивици. Изчака, докато съвсем се стъмни, и ни поднесе суровото рибено месо, което белееше в мрака със седефен отблясък. Месото беше полупрозрачно, чисто и слузесто.
Джордан сложи една хапка в устата си и започна бавно да дъвче, наслаждавайки се на всяка капка влага, която изсмукваше от нея. Кейпърс и Майк повърнаха по два пъти, аз — само веднъж, преди да успеем да преглътнем поне част от месото. Пречката беше чисто психологическа, но и ужасно трудна за преодоляване. Ала преди да се зазори, всеки един от нас бе успял да погълне около половин кило сурова риба. Джордан прояви голямо търпение и не вдигна ръце от нас. Дори когато започнахме вкупом да повръщаме. Събра повърнатите парченца риба, за да ни послужат за стръв.
Тази нощ уловихме още четиринайсет риби и настроението на лодката се смени: от примирение към решителност. Спахме през целия следващ ден, успокоени от факта, че сме се доверили на капитан, който, изглежда, си знаеше работата.
На следващия ден на около седемстотин метра от нас мина товарен кораб, но никой не бе чул нищо, само Джордан се бе събудил, когато образуваните от кораба вълни разклатили лодката. Всички наскачахме и викахме до прегракване, но корабът невъзмутимо изчезна зад хоризонта. Плавахме на юг, носени от течения и ветрове. Непрекъснато си говорехме за това как ще ни спасят, какви разговори ни предстоят с родителите, какви добрини ще сторим, като се приберем живи и здрави, и най-накрая си споделихме всички тайни, които бяхме заключили дълбоко в сърцата си. Времето загуби всякакъв смисъл, докато безкрайните вълни поклащаха лодката ни в монотонен ритъм. Изпитите ни лица бяха белязани от знака на изтощението: страните ни ставаха все по-хлътнали, кожата на лицето — все по-черна, а погледът ни напразно блуждаеше, търсейки спасение сред пълното равнодушие на величествения и невъзмутим океан.
По сто пъти на ден изпадахме в отчаяние и по сто пъти откривахме нови резерви от оптимизъм. Разказвахме си вицове, спазвахме си всекидневните задължения и живеехме дисциплинирано като войници. Един ден, след като Кейпърс внимателно изми Майк и Джордан го накара да поплува малко, за да се раздвижи кръвта му, аз протегнах ръце, за да го вдигна на борда. Майк обаче изпищя неистово и аз реших, че съм го наранил неволно. Но писъкът му бе предизвикан от едно движение на водата под него — на водата, която не бе помръднала цял ден. Тогава го видях, видя го и Джордан, който бе все още в морето. Кейпърс беше с гръб към перката, която бързо пореше водата на не повече от петдесет метра. Перката стърчеше много по-високо, отколкото главите на Джордан или Кейпърс.
— Кит! — каза Майк и аз много исках да беше прав.
Джордан доплува до Кейпърс, който в същия миг се обърна, за да види какво сочи Майк.
Тъмната вода бе достатъчно прозрачна, спокойна и пропита от слънце, за да успее Майк да различи ясните очертания на чукоглавата акула. И до ден-днешен си спомням зловещото ляво око на огромната риба, когато зави край лодката. Майк видя зиналата й паст, а Кейпърс и Джордан панически заплуваха към нас, пищейки като обезумели.
— Акула, копеле! Това е акула — каза Майк и въпреки счупената си ръка се наведе да помогне на Кейпърс. Джордан обаче замръзна на място, сякаш не можеше да се движи или не можеше да реши какво да прави. Полека започна да се отдалечава от лодката, докато и тримата му викахме да се върне.