Майк пръв зърна отново перката — препускаше със страхотна скорост към Джордан. Акулата пореше вълните както мълния прорязва нощното небе. Майк забеляза и онова зловещо око, което този път зави край голото беззащитно тяло на Джордан.
Най-накрая Джордан успя да доплува достатъчно близо и аз мигновено го сграбчих за китката. Кейпърс докопа другата му ръка и заедно го вдигнахме право горе, далеч от ужасната смърт и писъците, които щяха дълго да долитат от дълбините под нас. Перката изчезна, но след миг внезапно се появи отново. Нападна ни яростно, докато стояхме, още вцепенени от страх и ужас. Всички видяхме сивото дясно око на чукоглавата акула, което ни изгледа, докато се чудехме как да се прикрием в тази изпотрошена лодка. Тази нощ всички плакахме, дори и Джордан. За нас бе голяма утеха, че и Джордан можеше да изпитва страх.
Цяла нощ не помръднахме. Само слушахме как чукоглавата кръжи около лодката и от време на време ядно я блъска с туловището си. На фона на притихналия океан и яркото пълнолуние перката изглеждаше бакърена на цвят. Изчезна за около час-два и после отново се появи — неканена и без предупреждение, може би за да провери дали не сме сглупили отново да се гмурнем във водата.
— Да пукна, ако до края на живота си потопя задника в друга вода, освен силно хлориран басейн или домашна вана — каза Майк.
— Какво си помисли, като видя перката? — попитах Джордан, който трепереше неудържимо.
— Първо се вцепених от страх. Сериозно, направо се парализирах. Сякаш тялото ми се приготви да умре. До такава степен, че ако акулата ми бе откъснала крака, не знам дали щях да усетя.
— О, за усещане щеше да усетиш — подхвърли Кейпърс. — Боже, само като си представя зъбите на това чудовище. Затварям очи и единственото нещо, което виждам, са челюстите на тази зинала насреща ми паст.
— Да, зъбите си ги биваше — съгласих се аз.
— Момчета, искам да погледнете приятеля си Майк Хес — каза Майк на висок глас. — Хубаво ме погледнете, порадвайте ми се, защото повече на риболов аз няма да изляза. Никога повече няма да ме видите да ям риба, нито да се кача на кораб.
Изсмяхме се дружно, но после акулата пак се отри в лодката ни и така ядно я шибна с опашката си, сякаш ни се скара да пазим тишина. Затаихме дъх и отново наострихме уши. В подплашеното си въображение си представяхме как лунните води под нас гъмжат от чукоглави акули. За нас акулата се превърна в неутолим вездесъщ символ. Тя ни преследваше — само нас — с цялото лукавство, присъщо на презрения й вид. Тя бе подушила страха ни — миризма, позната й още от времето на португалските галери, не по-различна от тази на бягащите, забулени в мастилени облаци октоподи.
Цели три дни акулата продължи да обикаля в кръг лодката ни. Понякога се губеше за по половин ден, но не забравяше да се върне точно в мига, в който решавахме, че вече сме се отървали от нея. Но ето че ненадейно изчезна завинаги, когато над океана изви буря. Щом видяхме черните сърдити облаци, се развикахме от радост. Жаждата ни беше толкова силна, че никой не смееше дори да произнесе думата „вода“. Езиците ни бяха подпухнали и почернели, затова трескаво следяхме всяко облаче в небето и страстно се молехме за буря и дъжд.
Когато акулата ни напусна завинаги и се отправи на север, небето на изток просветля от светкавица. При други обстоятелства бихме се страхували от мълнии в открито море, но сега ги приветствахме като вестители на дъжда. Разгънахме насмоления брезент и махнахме капака на пресъхналия хладилен шкаф. Бурята бавно набираше сила, а ние не откъсвахме поглед от облаците, които се трупаха на кълба, изваяни сякаш от невидими ръце, и чакахме с напукани устни да закапе вода и да ни спаси.
Изви вятър, вълните се надигнаха и бясно се подгониха една друга. Гръмотевиците, които преди миг долитаха глухо отдалеч, вече кънтяха над нас ведно с гърча на мълниите, а дъждът ливна отведнъж, спусна се като завеса и покри изсъхналите ни почернели лица. Тежки капки навлажниха устните и езиците ни, ние паднахме на колене и се разплакахме от щастие.
Джордан ни се разкрещя да не се отпускаме и ние веднага се заловихме за работа. Опънахме брезента, но не много, за да хлътне по средата и да се събира водата там. Наредихме се в редица, работехме като един и успяхме да напълним хладилния шкаф. Джордан отново ни подкани да продължим да събираме вода, но и тримата, въоръжени с по една чаша в ръка, се бяхме скупчили около камерата и жадно се наливахме с вода. Но и Джордан не издържа и се присъедини към нашия пир. Кристалният еликсир върна силите на гласовете ни и ние ликувахме при всеки гръм. Изпихме всичко, което бяхме събрали, затова разстлахме брезента още веднъж, за да напълним отново големия хладилен шкаф със скъпоценната течност. Но ето че вятърът се усили и ни обзе нов страх. Вярно, че се бяхме молили за дъжд и буря, но за вятър не бяхме споменавали.