Не се виждаха никакви звезди, нито луна, а вълните заблъскаха лодката с такава сила, че бързо се изпокрихме на определените си места. Застрашително се издигаха като грамади над нас, а после се сгромолясваха с неимоверен трясък. Въпреки че нашата лодка не бе изгубила плавателните си качества, не можехме да я управляваме. Една огромна вълна се разби върху нас и едва не ме отнесе. Нагълтах се със солена вода, задавих се и чак в последния миг успях да се хвана за кърмата. Втора вълна разкърти хладилния шкаф и го прати зад борда заедно с една кутия рибарски такъми. По нареждане на Джордан навлякохме спасителните жилетки, стегнахме вървите им и започнахме да се връзваме един за друг, а после и за лодката с второ допълнително въже. Една вълна удари Майк и той се прекатури през глава, но не успя да падне в морето, защото Джордан се пресегна и го сграбчи за банските гащета. Но изпълнявайки това кълбо, Майк се удари в щурвала и отново счупи ръката си на още едно място. Лодката ни се мяташе като лист сред черните талази и само мълниите прорязваха пълния мрак.
На сутринта открихме, че лодката ни е пълна с вода. Джордан и аз започнахме да я изгребваме с голи ръце, тъй като бурята бе отнесла всички съдове. Майк виеше от болка и се мяташе в несвяст, а ние не смеехме дори да докоснем наново счупената му ръка. Този път инфекцията беше неминуема и ние с нищо не можехме да я спрем. Кейпърс отново бе ударил главата си и парче от кожата му висеше така, че отдолу се виждаше белият скалп. Лежеше в безсъзнание. С Джордан имахме счупени ребра и едва си поемахме дъх.
Продължихме да изгребваме водата, докато капнахме от умора. После се проснахме и заспахме дълбоко — сън, пълен с болка и отчаяние. Така мина още една нощ и още един ден. През този ден слънцето започна да ни мори — напече зверски, а нямахме сили дори да се скрием от него. Изгарянията ни бяха страшни, а на по-следващия ден краката ни вече се подуха, покриха се с мехури, с една дума, смъртта настъпваше.
Вече всички бяхме изгубили представа за времето и пространството, единствено мисълта за смъртта продължаваше да ни терзае. Джордан го втресе и една нощ протегна ръката си в мрака към мен.
— Хей, Грамадния, този път май лошите ще победят.
— Направихме каквото можахме.
— Да ти кажа право, съжалявам, че тръгнах с вас.
Изсмях се, но от това ужасно ме заболя.
— Джак, чуваш ли ме?
— Да.
— Само ние двамата ли сме живи?
— Само ние двамата сме в съзнание — казах. — Завиждам им на другите двама.
— Значи двойката католици още се държат — рече Джордан.
— Късметлии сме.
— Дай да се помолим — предложи той. — Нека се оставим в ръцете на Дева Мария.
— Бих се оставил и в ръцете на Зевс, стига да помогне.
— Ако оцелеем, Джак, значи ще дължим живота си на нея.
— Боже, аз ли съм единственият човек в тази лодка, който още не е откачил?
— Обещай, че ако излезем живи от това премеждие, ще посветиш живота си на Дева Мария и на нейния син Исус — рече Джордан.
— Да не си полудял? — попитах го.
Спомням си как Джордан започна да се моли на глас, после слънцето, после звездите, после нищо, после пак звезди, после нищо, после пак нищо...
След това мъгла и някакво движение.
Събудих се, без да знам дали съм жив или мъртъв.
— Джак, стани! — чух гласа на Джордан. — Трябваш ми, Джак, стани!
Изправих се, олюлях се. На кърмата видях Джордан да гребе с едно счупено гребло, като гримасничеше и при най-лекото помръдване на лодката.
— Чуваш ли нещо?
Прескочих телата на другите двама. Все още дишаха, но изглеждаха като мъртви. Мъглата е вид слепота. Чувствах се като потопен в река от мляко. Наоколо се развиделяваше, но като че с изкуствена утринна светлина и аз не можех да видя почти нищо.
— Ела на носа — подкани ме Джордан. — Чуваш ли? Кажи, чуваш ли нещо?
Затворих очи и се съсредоточих. За миг ми се стори, че всички сме мъртви и в селенията на мъртъвците цари вечна мъгла.