— Чух! — отвърнах му аз. — Звукът на разбиващи се в брега морски вълни. Това е плисъкът на прибоя.
— Не това! — ядоса се Джордан. — Във водата има нещо. Нещо живо.
И тогава чух другия звук, неземния звук, който не принадлежеше на океана. Приличаше на мотор, на мучене, на нещо, което съска и дъхти наблизо в мъглата. Звукът се приближи и аз си помислих, че това е агонията на човек, издъхващ във водата на педя от нас. Но после разбрах, че звукът не е човешки и уплашено се дръпнах назад, като се сетих за миграцията на гърбатите китове. Гърдите ме боляха, изпитвах ужас от онова нещо във водата, но не исках да разочаровам Джордан... Изведнъж обаче плисъкът на вълните ми прозвуча като звука на нашето спасение.
Видях го право срещу себе си и макар да бях съвсем объркан, унесен и самовглъбен, инстинктивно протегнах ръка към него, за да докосна нещо, което бе неразделна част от моя момчешки живот, от мочурищата и полетата на Южна Каролина. Белоопашат елен — голям и силен самец, който плуваше към някой от многобройните острови. Бях виждал подобно нещо само веднъж преди това. Улових левия му рог и усетих как пръстите ми сами се вкопчиха в него. Еленът понечи да се освободи от мен, но аз го стиснах още по-здраво и почувствах как лодката заплава в ритъма на плуващия елен. Намираше се в един от дълбоките ръкави, пък и приливът беше в силата си. Най-накрая еленът, изглежда, се отказа от собствените си намерения и реши да плува към сушата, само и само да се освободи от нас и така ни докара до брега.
Откъм кърмата Джордан гребеше колкото сила има, за да помага на елена. Аз се разплаках от болка, докато стисках рога му. Той пък взе да диша тежко и сърдито, но продължаваше да влачи лодката след себе си в мъглата. Джордан трескаво се молеше на глас — една молитва без начало и край. Когато лодката заседна в пясъка, самецът скочи на крака, а аз останах да лежа в черната тиня на мочурището.
Бяхме се приземили на остров Къмбърланд в Джорджия след петнайсет дни в открито море. Джордан Елиот пропълзя от мочурището и успя да сигнализира на някакъв горски, който пък се обадил на бреговата охрана. Закараха ни с хеликоптер в Савана, Джорджия. Лекарите бяха единодушни, че на Кейпърс и Майк им е оставал живот не повече от двайсет и четири часа и че въобще е чудо на чудесата, дето сме останали живи при тези изпитания.
На втората нощ в болницата Джордан дойде при мен.
— Една гатанка, Джак?
— Моля те, не ми е до игри.
— Но тази е много важна, от космическо значение.
— Майтапиш ли се?
— Никога в живота си не съм бил по-сериозен — отвърна Джордан.
— Тогава, давай!
— Кажи ми, Джак, къде според теб срещнахме Бога? Кой от всички беше Богът?
— Въобще не разбирам за какво ми говориш. Хайде, махай се от главата ми.
— Дали беше синият марлин? Или гигантската манта? Или онази риба, чието сурово месо ни спаси подобно на Христовите хлябове и риба? Или чукоглавата акула? Или бурята? Или белоопашатият елен?
— Само от гореизброените ли трябва да избирам? — попитах озадачен.
— Бог беше всяко едно от тези неща — обясни Джордан. — Той ни се яви в различни форми. Защото ни обича, затова се погрижи за нас.
— Ако питаш мен, страшно се изложи — отвърнах сърдито.
— Напротив, беше страхотен — каза Джордан. — И ние сме живи.
— Откъде знаеш? Искам да кажа, това за Бога. Че ни се е явил под формата на всички тези животни?
— Попитах Дева Мария, неговата майка — отвърна Джордан. — Винаги се обръщай направо към източника.
Пета част
32
Не по наша воля или желание випуск ’66 от гимназиите на цяла Америка се пръсна като зарчета по покритите със зелено сукно комарджийски маси на съдбата. По пътя ни нямаше нито знаци, нито упътвания, нито правила, с помощта на които да преодолеем непонятния лабиринт на шейсетте години. Изстреляха ни съвсем напосоки в пълното с вълчи ями, хлъзгаво и бясно препускащо десетилетие. При това положение единственото, което можехме да направим, бе да си покрием очите и ушите, да си предпазим гениталиите подобно на някой мравояд или броненосец, за да бъдем сигурни, че меките ни коремчета не са изложени директно на опасността от излишно любопитство или наточен нож.
Випуск ’66 се впусна в живота на една болна Америка, която от известно време халюцинираше. Цялата страна сякаш се бе затворила в себе си и всички довчерашни стойности й изглеждаха незначителни и кухи; непоклатимото самочувствие на тази свикнала на уважение нация се пропука за една нощ. Докато нашите стъпки още отекваха по гимназиалния подиум, випускът ни навлезе в живота на страна, която пътуваше инкогнито дори към себе си. Аз щях да стана част от първото американско поколение през този век, което обяви война само̀ на себе си. Виетнамската война беше единствената чуждестранна война, която се водеше на местен терен. Всеки беше напълно свободен да вземе страна. Кибиците бяха обект на присмех и презрение. Нямаше оцелели — имаше само жертви, военнопленници и ветерани, чиито вопли пронизваха нощта.