Въпреки че продължавам да смятам шейсетте за едни от най-тъпите и отвратителни години, ако ме попритиснат, може би ще призная, че в тях имаше и чудесни, дори вълшебни моменти. Тогава преливах от енергия и всичките ми сетива ликуваха. Нито едно от последвалите десетилетия нямаше да ме дари с такова усещане за живота. Но мисля, че сега не бих дори познал момчето, което бях тогава. Нито пък съм сигурен, че младежът от колежа на име Джак Маккол би си направил труда да спре и да се ръкува с човека, който обстоятелствата направиха от мен, след като димът на битката се разсея.
Обичах Университета на Южна Каролина. Това бе бягство от дома на моя баща и то ми изглеждаше като най-истинското освобождение на духа. Баща ми не можеше да ме унижава по простата причина, че вече не му бях под ръка, вече не обитавахме един и същ дом. Всеки ден учителите ми отваряха очите за нови и нови произведения от писатели, за неизвестни за мен мъже и жени, които бързо успяха да ме омагьосат с божествения си талант и чудесата, дето бяха извършили с английския език. Едно от най-големите ми преживявания беше да прочета Чосър на староанглийски — превивах се от смях. Дори не си бях представял, че в средновековна Англия хората са се майтапели. Смятах, че смехът е достижение на съвременната цивилизация и въобще не е имал място в живота на слугините и франтовете от онова време. Носейки се от книга на книга, удоволствието стана мое ежедневие.
Първите две години в колежа бяха спокойни, вълнуващи и изпълнени с учение. Огромният университет, анонимността на този буен, неспокоен и самоуправляващ се град-държава, от който се откриваше гледка към самата щатска столица, ми даваше добра представа за света като място, гъмжащо от възможности, изобилстващо от случайности — открити и примамливи, — в които всеки куражлия можеше да си опита късмета. Интелектуалните идеи, с които се запознах, ме освежиха и така ме обсебиха, сякаш в някакъв мой вътрешен свят цареше вечно пълнолуние и вечен прилив.
Докато другите американски колежи бушуваха и кипяха по времето на общонационалните дебати във връзка с Виетнамската война, ние, студентите от Университета на Южна Каролина, се напивахме. Изпивахме цели бъчви от една убийствена отвара, наречена „Храбрият Христос“, която се състоеше от неферментирал гроздов сок и евтина водка. Сребристи бъчонки бира се поклащаха сред парчета лед на всяко наше събиране, превръщайки се в гвоздея на студентските ни вечери. Да бъдат вечно пияни бе доброволно избраното състояние на голям процент от моите колеги; да се правиш на много учен и да демонстрираш хладнокръвна ирония бе любимата поза на мъжката половина на колежа, която умираше да се пъчи, надува и често-често да разтваря пъстрите си паунови пера за назидание на ужасно придирчивите ни колежки.
Неоспорвана от никого, в колежа властваше системата на всевъзможни братства и сестринства с гръцки имена, чието тълкуване ми даде единствените познания по гръцки през първата година. Още през първия месец Кейпърс ми заяви с покровителствен тон, че изборът на студентско братство е най-важният избор, който трябва да направи един мъж. Вторият по важност бил изборът на съпруга. Сподели ми, че се е заредил с единайсет препоръчителни писма от бивши членове на най-известните мъжки клубове. От Ледар пък научих, че три от приятелките на нейната майка също й дали препоръчителни писма, но тя щяла да кандидатства в „Трай Делт“, където е членувала майка й. Подшушна ми, че членството й вече е уредено по втория начин.
Ледар скъса с мен веднага след като завършихме гимназия, защото й предстоеше влизане в обществото, а аз не бях достойна партия според членовете на височайшата компания, в която се движеха техните; този кръг от изискани люде имаше тежката задача да преценява всичко и най-вече дебютантките и техните избраници. Тъй като баща ми беше съдия и член на адвокатската колегия, а майка ми — представителка на славния Чарлстънски род Синклер, винаги съм си мислел, че семейната ми кръв, макар и не синя, не е за пренебрегване. Така и не бях разбрал какво поражение бе нанесъл върху семейството ни дълбоко неравният брак на баща ми с една неграмотна жена от нисшите слоеве. Нито пък мама можеше да ми помогне да преплувам тези коварни плитчини. Не разбирах нито кодекса, нито униформите на студентските братства — това са неща, към които човек придобива вкус още с майчиното мляко. Онова, което най-много харесвах в свободния си живот, не беше на почит в елитните студентски общества. Иначе бях добър и възприемчив студент, умеех да измервам настроенията сред колегите си по-бързо от живачен стълб и на мига улавях недоверието на онези, които при запознаване ме оглеждаха изпитателно от глава до пети.