Доктор Питс дойде при нас на терасата. Веднага разбрах, че мама вече е споделила новината с него.
— Трябва да отложим партито в чест на Луси — каза той. — Ти ще съобщиш на братята си, Джак.
— Не — прекъсна го мама. — Това е мое празненство. То ще се състои.
— Те искаха да отпразнуват твоята ремисия — учуди се доктор Питс.
— Не е нужно да знаят, че ремисията е свършила — каза тя. — Това ще си остане само между нас. Няма закон, който да те задължи да казваш всичко на братята си, нали, Джак? Нали, сине?
— Не, такъв закон няма — съгласих се аз.
— Ще си купя най-хубавата рокля от Атланта — каза Луси и целуна доктор Питс по бузата. След това направо ме срази, като добави: — И после с нея ще ме погребете.
И така, ние с братята ми започнахме да подготвяме празненството в чест на едногодишната ремисия на мама. Изпитвах странно успокоение от факта, че братята ми не знаеха, че нейните бели кръвни телца са тръгнали отново на поход. И без това всички треперехме за състоянието на кръвната й картина. Макар че знаехме всичко за смъртта и я бяхме приели както в интелектуален, така и в примитивен план, ние никога не се бяхме замисляли, че мама също ще умре, че някой ден ще ни напусне. Тъй като тя беше толкова млада, когато ни роди, винаги бяхме гледали на нея като на по-голяма сестра и душеприказчик, а не като на родител. Нейната сложна природа продължаваше да ни учудва, докато растяхме. Никой от нас не би могъл да я опише с едно-две изречения. Ако трябваше да го направим, щяха да се получат описания на пет съвършено различни жени, от различни географски ширини, дори от различни слънчеви системи. Луси се гордееше с това, че е загадъчна и непонятна, изваяна сякаш от неведомия мрак на нощта. Когато й казахме, че възнамеряваме да поканим гости в чест на нейното здравословно подобрение, тя се разплака. Братята ми решиха, че това са сълзи на благодарност, но аз знаех, че тя плаче, защото синовете й отказват да признаят простия факт, че тя умира. Майк Хес предложи да се съберем в огромната му къща, като заяви, че пиенето ще бъде от него. Цяла седмица преди насрочената дата ние с Далас, Дюпре и Тий пазарувахме. Трябваше да отпразнуваме по подходящ начин победата на Луси над непобедимото.
Когато доктор Пейтън се бе обадил от болницата с последните резултати от кръвната проба, той само потвърдил факта, че процесът на ремисия, тоест на подобряване, е приключил. Казал й, че още на следващия ден трябва да влезе в болница, за да поднови химиотерапията.
— Няма начин, докторе — отвърнала Луси. — Тази химиотерапия ми причинява повече страдания от самата левкемия. Момчетата ми са замислили празненство в моя чест и аз за нищо на света няма да го изпусна.
— Както искаш. Но докато се гощаваш с пържени скариди, онези бели левкоцити ще тържествуват.
— Изчетох какво пише за моята болест в медицинските книги на мъжа ми. Според тях моят вид рак е особено упорит и аз нямам никакъв шанс да се оправя с химиотерапия или без нея.
— Луси, винаги има шанс — казал й младият доктор.
— Тогава ще го има и след моето празненство — отвърнала тя. — Цяло лято синовете ми го подготвят.
— Защо то е толкова важно за теб?
— Защото ще бъде последното празненство в моя живот — отвърнала тя. — И аз имам намерение добре да се позабавлявам. Заповядай и ти. Моите синове умеят да гощават гостите си.
Решихме партито да бъде огромно и да няма ограничения за броя на поканените. Когато казахме това на Луси, тя прие думите ни буквално. Сърцето й се размекна дори към враговете и очите й се замъглиха, като взе да ни разправя защо престанала да говори на някои жени от града. Съжаляваше онези, които не са я оценили и много се изненадали, когато най-накрая събрала сили да изрита съдията от живота си. Направи всичко възможно, за да заличи опустошението, което той бе оставил след себе си заради безкрайните му моменти на запои и пълно затъмнение на съзнанието. Не беше честно, че чак сега, в края на пътя си, тя бе успяла най-сетне да подкара живота си в така желаните от нея прави релси. Беше ужасно щастлива, че й предстои това празненство и че толкова много хора се обадиха, за да потвърдят присъствието си.