Когато на следващия ден Луси се събуди, освежена и тръпнеща от живот, тя иронично нарече предстоящото празненство „Тайната вечеря“. Сложи си красивата нова рокля, която си бе купила от Атланта, както и една широкопола шапка, която си бе донесла от Рим. Цялата сияеше в естествената си красота, която бе донесла от високите планини на Северна Каролина. Доктор Питс се суетеше около нея, докато й сервираше закуската. Струваше ми се, че любовта им почива върху нуждата от ред и учтивост, която и двамата изпитваха. И двамата бяха преживели по един първи брак на хаос и грубиянщина и най-накрая бяха свили тихо гнездо.
Най-сетне, след четирийсет години, Уотърфорд се бе научил да приема Луси такава, каквато е. Градът познаваше състрадателната и смирена Луси, както и грубата, невъздържана Луси. Петстотин души дойдоха на нейната „Тайна вечеря“ — двеста повече от поканените. Луси никога не е признавала официалностите и всички в Уотърфорд знаеха, че вратата на дома й е винаги широко отворена. Тя обичаше да се усмихва на хората. И те всички дойдоха да кажат „сбогом“ на нейната прословута усмивка.
Майк Хес искаше да възложим цялата организация на празненството на фирма, но ние настояхме сами да приготвим трапезата. Като повечето от моите най-близки приятели, и той се беше влюбил в майка ми много преди да се влюби в някоя своя съученичка. В първото си интервю за списание „Премиера“ Майк бе казал, че още когато отишъл да празнува петия рожден ден на своя най-добър приятел и зърнал майка му Луси Маккол, разбрал, че в малките градчета на Америка живеят истински богини на красотата. Винаги съм знаел, че Майк прекарва времето си у нас не толкова заради мен, колкото заради добродушния нрав и закачливата природа на майка ми. Луси бе една от онези обаятелни личности, които си правеха труда да изслушват приятелите на своите синове, даваха им съвети и по този начин, за добро или лошо, тя доста повлия на всички нас, които имахме късмета да бъдем край нея в годините, в които растяхме.
Майк, Луси и доктор Питс стояха на верандата и посрещаха гостите, сред които имаше и петдесетина чернокожи. Отново си помислих, че трябва да съм благодарен на съдбата, задето имах късмета да бъда отгледан от родители южняци, които не само че не бяха расисти, но и успяха да ни предпазят от тази най-силна зараза на Юга. Нашите бяха от малцината, които поеха един опасен риск в момент, когато бялото население на Юга беше здраво сплотено в демонстрацията си на идеи без бъдеще, освен това — и противоамерикански.
През 1956-а, когато бях само на осем години, баща ми Джонсън Хагъд Маккол се славеше като блестящ, макар и доста сприхав юрист. По онова време, когато все още само чиракуваше за алкохолик, адвокатите се страхуваха от него в съда, защото не понасяше зле подготвените им пледоарии, с които му губеха времето. Беше известен в адвокатските среди с острия си безпощаден език. В заседанията на съда под негово председателстване цареше ред и присъдите му бяха справедливи. Въпреки че Джонсън Хагъд не беше добър баща, още по-малко съпруг, законът го облагородяваше и извикваше на живот черти на характера, които удивляваха дори самия него. Но точно онези години в Южна Каролина не бяха от най-добрите, за да проявяваш смелост в ролята си на съдия.
Той беше окръжен съдия на Четиринайсети съдебен окръг и докато заемаше този пост, често и дълго отсъстваше от Уотърфорд. Случаят, който му донесе неприятности, беше много прост, но и много спорен точно там, където трябваше да се гледа — в една дълбока южняшка провинция. Гимназиален учител на име Тони Калабрезе бил уволнен от работа, защото открито защитавал в клас идеята за интеграция в общинските училища, където да учат и бели, и цветнокожи. Мистър Калабрезе преподавал в училището на окръг Рийс, който бе известен в цяла Южна Каролина със своите назадничави жители. Баща ми го наричаше „окръга на кръвосмесителите“ и не понасяше тамошните адвокати. Тони Калабрезе си бе признал, че е защитил схващането за интеграция в училищата, но само като учителски похват, за да възбуди дискусия сред учениците си, които и без това се славели с мисловна леност и невъзприемчивост към идеи. На клетия Тони Калабрезе, който бил роден в Хадънфийлд, Ню Джърси, в семейство на имигранти от Неапол, не му помогнало и това, че е вярващ католик и предан поддръжник на Републиканската партия.