Поклатих глава, а Майк продължи.
— Казах на Ледар да не поемате ангажименти за четвъртък вечер.
— Защо? Какво има? — попитах.
— Представление — подхвърли Кейпърс и се отдалечи.
— Не мога да ти кажа — продължи Майк. — Още не е съвсем ясно, но ще бъде нещо голямо. Може би най-голямата нощ в нашия живот.
— Кажи ми нещо повече.
— Обадил се е Джордан — рече Майк. — Иска всички да се съберем заедно.
— Мислех, че е в Европа — отвърнах, стъписан от тази новина.
— Обзалагам се, че лъжеш, Джак — изсмя се Майк. — Но не се безпокой. Джордан се свърза с мен. Знаеш, че опитите ми да го спипам в Рим се провалиха.
— Къде ще се срещнем?
— Не мога да ти кажа — отвърна Майк. — Преговорите продължават. Той нещо шикалкави, но смятам, че пробивът е направен. Иска да се срещне лице в лице с Кейпърс.
— Защо тогава се е свързал с теб? — попитах.
— Защото най-накрая се съгласи да използвам историята на неговия живот във филма си — поясни Майк. — Сигурно иска да се предаде. Ако питаш мен, трябват му пари за адвокати.
— Майк — казах и сграбчих приятеля си за китката, — ако вие с Кейпърс се опитате да уредите арестуването на Джордан, да знаеш, че много скоро ще ви намерят обърнати по корем в някоя пълна с раци плитчина.
— Човече, не разбираш ли, че съм на твоя страна — каза Майк.
— Много внимавай — предупредих го. — Половината от тези хора присъстваха на погребението на Джордан през седемдесет и първа. Те продължават да смятат, че е мъртъв.
— Те всички са добри християни — рече Майк и очите му огледаха присъстващите. — Идеята за възкресение не им е чужда.
— Кой друг ще бъде там?
— Както ти казах, преговорите продължават — рече Майк. — Казах ти повече, отколкото трябваше. Просто не поемай ангажименти за четвъртък вечер.
— Не мога. Ще си купувам тор за африканските теменужки.
— Трябва да дойдеш с Ледар — каза Майк, без да обръща внимание на опита ми за шега. — Ще ти се обадя допълнително с повече подробности.
— До четвъртък — казах.
— Аз бях добро дете, нали, Джак?
— За чудо и приказ — отвърнах. — По-прекрасно дете от теб не се е раждало.
— Но не харесваш това, в което се превърнах, нали? — попита Майк.
— Никак.
— Нищо не може да спре свободното падане, Джак — каза Майк със странен глас, в който долових нотки на съжаление. — Някога гледах на себе си по-различно. Като на пълен с амбиции млад мъж. Начетен и талантлив. После пред очите ми започна да се върти филмът на собствения ми живот и се ужасих. Аз съм срам за семейството.
— Недей да се осъждаш толкова сурово, Майк. Не забравяй, че сме южняци. В това понятие има голяма доза вродена глупост и лошотия, иначе сме готини.
— Така е — съгласи се Майк. Вниманието му бе привлечено от един фолксваген със сгъваем покрив, модел 1968-а, който някога е бил жълт, но сега бе само мръсен и избелял. — Я виж какво се носи насам. Ти не караше ли тази кола в колежа?
— О, тя мина през ръцете на всичките ми братя. Сега е на Джон Хардин. Той се готви да изненада мама с голям подарък — казах.
Нещо като мебел, цялото покрито с одеала, стърчеше извън габаритите на шофираната от Джон Хардин кола. Ловко изманеврира между колите на паркинга и спря точно пред опънатата на двора маса, където седеше Луси. Тълпата от гости бе вече понамаляла, но най-близките й хора бяха още край нея. Лия седеше до Луси, която разказваше на гостите си интересни случки от своя живот, като ги доукрасяваше с тънкото си чувство за хумор. Умееше да хипнотизира публиката си, като спираше по средата на най-интересното място, повдигаше вежда и след това триумфално довършваше изречението. И този път веждата на Луси се изви нагоре и тя закова погледа си в Джон Хардин, чиято кола продължаваше да си прокарва път към нея. Той единствен можеше истински да нервира мама, но тя толкова го обичаше — нейния изтърсак, „наранената душичка на мама“, — че всичко му прощаваше. Скри раздразнението си, когато той излезе от колата, за да поздрави нея и гостите й с подозрително високопарните си излияния. Беше довършил подаръка си точно навреме за празненството. Гостите й започнаха да ръкопляскат, когато тя стана и отиде до колата. Джон Хардин бе плувнал в пот и целият лъщеше. Накара Луси да затвори очи и барабаните да свирят „туш“, докато той тържествено откри подаръка си. Издърпа цяла дузина одеала и стари чаршафи, спря за миг, преди да махне и последния, след което взе своя подарък от задната седалка на колата, вдигна го на ръце и го постави в краката на мама, без въобще да забележи, че тълпата ахна дружно и занемя от учудване.