— Съгласен — отвърнах.
— И тъй, Джак. Най-накрая се събрахме. Ти и аз след години на взаимна неприязън; никой друг не знае колко дълбока е тя, нито колко мъчителна. Аз те мразех заради неща, за които ти нямаше вина и за които, сигурен съм, дори не подозираше. Как можеше да знаеш, че приличаш на есесовец, на пилот от Луфтвафе? Сините очи за мен са очите на смъртта. Сини очи ни посрещнаха, когато с цялото си семейство прекрачихме прага на Аушвиц. Твоите сини очи израснаха в съседната къща в Уотърфорд. Менгеле със сините си очи посочи с пръст наляво и изпрати цялото ми семейство в газовата камера. И Шайла тръгна наляво, когато избра твоите обятия.
Ти никога не си срещал жив музикант от моята класа. Такъв, какъвто бях някога. Аз израснах от дълголетните традиции на Европа, където кръвта на изкуството отдавна тече във вените на един избран елит. Още отрано започнах да чиракувам на онези пет хоризонтални линии, върху които са накацали черните ноти на музиката. Това е един свят на знаци и нотиране, чийто език аз владея до съвършенство. Място на музикални ключове, петолиния, фиоритури и трийсет и вторини, които представляват общият език и наследството на всички музиканти по света. Това е свят, от който ти нищо не разбираш. Що се отнася до музиката, ти и твоето семейство, Джак, сте пълни неграмотници. А за мен тя е нещо, без което животът е немислим. Защото без музика животът представлява пътуване през пустиня, в която името на Бога е непознато. В сладостната хармония на музиката аз намирам всички доказателства за съществуването на Бог, който царува на земята посредством божественото петолиние. Сам е отбелязал всички ноти и паузи — така съвършени, че с красотата си да възхвалят неговите творения. Навремето смятах, че съм толкова добър, та да изсвиря дори музиката, звучала в ушите на Бога, когато е нареждал съзвездията по небесния свод. Така бях научен да мисля. Погледни някой път звездите. Те са ноти. Те са музика.
Но дойде еврейският геноцид. Холокоста, Джак. Да, отново тази дума. Тази глупава дума, тази куха черупка. Повръща ми се от нея. Тя е изчерпана дума, която не означава нищо. Ние, евреите, я пуснахме в обръщение, за да може всеки да я използва, както му скимне. Една самотна дума не може да понесе такъв товар и тази наша клета думичка винаги ще се клати и залита под огромното си бреме. Коловозите, издълбани от волски коли, стенещите старци с воднистите екскременти, които се стичат по изтънелите им крака, писъците на млади майки, чиито невръстни деца умират в ръцете им, мъчителната жажда на младите при тези вечни преселения, убийствената жажда до мига, в който милиони се катурват в газовите камери, впили устни в собствените си кръвясали изгризани нокти, а газта ги мори като мухи... Холокост. Една английска дума не би трябвало да носи върху плещите си толкова много човешки души.
Не си мисли, че ние сме оцелели. Нито един от нас. Ние бяхме просто зарчета. Размесиха ни и ни хвърлиха в зиналата паст на ада. Тогава научихме, че човешкият живот не струва дори колкото една конска муха. Снесените в лайна личинки на мухата имат много по-голям шанс да оцелеят, отколкото евреинът, приклещен от машината на Третия райх. Нацистите са талантливи убийци. Преди да започне войната, аз не бях виждал човек да умира. Преди да свърши, вече бях на „ти“ със смъртта и непрекъснато я молех да ме отърве от този свят на кошмари. Научих, че няма нищо по-лошо от това, смъртта да ти каже „не“. Да не иска да те споходи. Смъртта обаче никога не се съобразява с желанията на някакви си зарчета. Зарчетата първо трябва да се изтърколят и тогава да се види дали им е излязло числото. Те нямат чувства. Предназначени са за бездната. Аз мога да ти кажа как се излиза от лабиринта на нищото. Картата е у мен, Джак. Всички имена на улици са покрити с кръв и са павирани с еврейски черепи. Ти, Джак, си християнин и тук сигурно се чувстваш добре, на мястото си. Ненавиждам християнската ти мутра. Съжалявам. Винаги съм я ненавиждал и винаги ще я ненавиждам.