Моето семейство посещаваше синагогата само по време на големите еврейски празници. Бяха хора хуманисти и рационалисти. Баща ми беше по-скоро свободомислещ — човек, който, когато не събираше цифри и не поръчваше суровини за фабриката си, бе истински мечтател.
В къщата ни във Варшава нашата майка представляваше центъра на вселената; тя искаше децата й да имат всичко на този свят. Аз бях единственият й син и тя ме обожаваше така, както малко деца са били обожавани. Усмивката й беше като слънцето за мен. Тя беше моят първи учител по пиано. Още от самото начало ми каза, че ще стана велик изпълнител. Тя нямаше врагове. Освен, разбира се, целия християнски свят, но като дете това не го знаех.
На осемнайсет години спечелих един голям конкурс за млади пианисти в Париж. Моят основен съперник беше един холандец, който беше истински музикант, но не понасяше светлината на прожекторите. Друг от конкурентите ми се казваше Джефри Стопард от Лондон. Даде изключително силно изпълнение. Имаше невероятна техника, но му липсваше чувство. За мен критиците писаха, че отивайки към пианото, съм се движел като Принца на мрака. Кръстиха ме Черния вълк.
Но най-добре си спомням немския пианист. Казваше се Хайнрих Бауман и не беше от най-добрите. Свиреше страстно, но му липсваше истински талант — нещо, което самият той си знаеше още тогава. В продължение на години двамата си разменяхме писма, в които споделяхме мислите си за музиката, за нашата бъдеща кариера, за всичко. Вечерта след конкурса двамата се разхождахме цяла нощ из Париж. Изгревът ни свари на стъпалата на „Сакре-Кьор“ — слънцето обагри сградите в бледорозово и пленени от гледката, ние затаихме дъх. Всеки град изглежда по-красив, след като си спечелил конкурс. Хайнрих се беше класирал трети — най-доброто му представяне до този момент. Спря да пише през 1938-а. Защото тогава вече стана опасно да си кореспондираш с евреин. Дори и той да е Черния вълк.
От най-ранна възраст винаги съм бил целеустремен. Тази всеотдайност е необходима черта на всички велики музиканти. Преследването на славата означава край на всякакъв мързел в живота. Сутрин работех по гамите. Вярвам в тях. Усъвършенстваш ли граматиката на гамите, тайните на най-добрите композитори сами ще ти се разкрият. Моят талант ми поставяше все по-високи и по-високи изисквания. Направи ме строг и безразличен към добрите обноски. Не си губех времето с любезности, а само мечтаех да остана насаме с нотите, струйнали по петолинието като водопад от пръски над скали. Когато започвах да работя върху нови симфонии, аз се чувствах така щастлив, както първите астронавти, стъпили на Луната.
Но защо си губя времето да ти разказвам всичко това, Джак? Ти и „Котешкият марш“ не можеш да изсвириш, та ако ще и Хоровиц да дойде да ти държи ръката. Едно от непростимите предателства на Шайла бе, че се омъжи за човек, който е такъв музикален невежа.
Джак, аз имах друга жена, първата ми жена. Имах и трима синове. Не си знаел, че съм бил женен преди Рут?
— Не.
— Не си знаел, че съм имал и други деца преди Шайла и Марта?
— Не.
— Това няма значение. Няма смисъл да си говорим за мъртвите. Така ли е?
— Така е.
— Знаеш ли какво е да загубиш съпруга?
— Да, знам — отвърнах.
— Ние със Соня бяхме родени един за друг. Тя беше красива — толкова красива, колкото и музиката, която свирех в нейна чест. Тя също свиреше на пиано, и то много добре, особено за жена по онова време. Непосредствено след триумфа в Париж ми предстоеше концерт във Варшава. Всички места бяха продадени седмици преди това. Името ми се носеше от уста на уста сред почитателите на музиката в цяла Полша. Това бе първият концерт, който щях да изнеса в родния си град. Уверявам те, бях блестящ. Безпогрешен. Завърших с Трета унгарска рапсодия на Лист, защото е мелодична, завладяваща и всяка публика я обича. Соня седеше на втория ред и когато излязох на сцената, първо нея погледнах. Гореше като жив пламък. И досега, когато затворя очи, я виждам. Годините не могат да ме освободят от спомена за този вълшебен миг. Тя бе жена, свикнала да бъде в центъра на вниманието. Видя, че я забелязах, улови момента, в който бях пленен от нейната красота. Останах завинаги изгубен в този първи поглед. Въпреки че през онази вечер публиката наброяваше повече от петстотин души, аз свирих само за нея. Когато публиката се изправи на крака, за да ме приветства, забелязах, че тя единствена остана да седи на мястото си. „Защото исках да те накарам да ме намериш и да ме попиташ защо“ — каза ми тя по-късно.