Нашата сватба бе една от най-големите и най-шумните сред еврейското население на Варшава. Семействата и на двама ни бяха заможни и издигнати. Нейното бе дори по-известно, защото по майчина линия тя бе родственица на видни равини, които следваха семейната традиция още от осемнайсети век. Сватбеното си пътешествие прекарахме в Париж, където по цели дни се разхождахме ръка за ръка. Във Франция разговаряхме на френски. Дори когато се любехме, си шептяхме на френски. По-късно твърдеше, че е забременяла още в онази първа брачна нощ. Телата ни изгаряха от страст, когато бяхме заедно. Не знам как да се изразя другояче. Сигурно се случва само веднъж в живота и само на много млади години, когато човек усеща кожата му да пламва при всяко докосване на другия. Не можех да й се наситя — колкото повече любов ми даваше, толкова повече огладнявах. Такава любов се изживява само веднъж.
Соня разбираше от музика почти колкото мен. Седеше в стаята, докато се упражнявах, и аз свирех с надеждата да получа нейното одобрение. Само то ме интересуваше, защото тя беше моята най-компетентна и най-спонтанна публика. И двамата много се зарадвахме, когато научихме, че е бременна. Изливах душата си в най-вълшебната музика, за да може спящият плод да расте в утробата на своята майка под звуците на красотата. По онова време и аз като всички хора често изпадах в сантиментални настроения, но ти не познаваш тази моя страна. Много отдавна съм я заровил дълбоко в себе си и тя никога повече няма да възкръсне.
Соня харесваше тези мои настроения повече от мен дори. Близнаците Йосиф и Адам се родиха на 4-ти юли. Специално за случая бях написал песен, която не спрях да свиря по време на родилните мъки, защото това бе желанието на моята Соня.
Това не продължи дълго, но бяха години на безоблачно щастие. Под галещия поглед на красивата Соня и сред врявата на малките ми синове аз надминах себе си, надскочих вродения си талант. Достигнах онова съвършенство, когато можех да накарам пианото да плаче, да скърби или да ликува под пръстите ми.
Ала в това време нацисткият звяр растеше. Гласът на Хитлер разнасяше своята зараза в ефира и евреите, особено в големите градове, се почувстваха застрашени от преследване. Смятах, че като голям музикант аз съм извън опасност, че вилнеещите армии няма да ме засегнат, че вярата на моите деди няма никакво значение, когато седна пред клавишите, за да възпроизведа страстната музика, която Брамс, Шопен, Шуман и останалите велики бяха оставили на света. Изцяло погълнат от музиката, Соня и моите красиви близнаци, аз не обърнах никакво внимание на възхода на Хитлер. Когато вестниците започнаха да ме безпокоят със своите новини, просто престанах да ги чета. Когато слуховете по улиците станаха тревожни, аз престанах да излизам навън и посъветвах Соня да стори същото. Когато веднъж след ужасяващите вести по радиото Соня се разплака, аз го изключих и забраних да се включва. Отказах да се вслушам във воя на нацисткото псе. Политиката ме отвращаваше и отегчаваше.
После, един ден, съвсем неподготвен в своята невинност, чух дращене по вратата и видях нацисткия звяр. Седнах на пианото, за да успокоя неговата кръвожадност. Звярът харесваше моята музика, посещаваше моите концерти, извикваше ме на бис, хвърляше рози по сцената и възторгнат, крещеше моето име. Той толкова обичаше да слуша музика, Джак, че аз дори не забелязах мига, в който зъбите и ноктите му се обагриха с кръвта на моето семейство. Полша, която ненавиждаше евреите, бе нападната от Германия, която също ги ненавиждаше. Но аз много по-късно си дадох сметка, че Втората световна война е започнала и че цялото ми семейство се намира в центъра на конфликта.
Още в първите дни на войната разбрах, че аз не съм човек на действието. Как може един музикант да реагира на бомбардировачите? Направо се парализирах от страх и по време на първата бомбардировка останах на пианото, защото открих, че нямам сили да помръдна. Пианото сякаш ме закриляше повече от скривалището, в което бягаха да се крият жена ми, децата и съседите. Чувах приближаващите самолети и воя на сирените, оповестяващи въздушна тревога, знаех какво се прави в такива случаи, но нямах сили да се затичам. Вместо това сядах на пианото и обикновено свирех втората част на Бетовеновата соната за пиано N32. От неговите трийсет и две сонати това е най-последната част на последната му соната.