Ти, Джак, не си виждал нападната страна. Не можеш да разбереш хаоса, отчаянието и паниката, които заливат улиците. Според мен затова модерната музика и модерното изкуство са толкова грозни. След края на първата бомбардировка съпругата ми Соня ме откри на пианото — продължавах да свиря, почти в несвяст, обсебен от музиката. Толкова се бях уплашил, че от страх си бях напикал панталоните. Въобразявах си, че моята музика е по-силна от бомбите и ще ме спаси, ще ме обвие в защитен пояс, ще кръжи над мен и ще ме пази. Соня беше много мила с мен: „Всичко ще се оправи, съпруже. Нека да ти помогна. Облегни се на мен.“ По време на въздушното нападение нито веднъж не помислих нито за Соня, нито за синовете си. Нито веднъж! Дотогава и за миг не бях помислял, че съм страхливец, най-долен и презрян страхливец. Сега дори Соня знаеше този факт.
Саул Юнгерман, бащата на Соня, беше човек на действието. Той умееше да разсъждава хладнокръвно, когато е притиснат от обстоятелствата и положението изглежда безнадеждно. Беше изчел „Моята борба“ на Хитлер и бе проследил внимателно неговия възход в Германия. Той беше богат фабрикант, който притежаваше цяло състояние в четири страни, и тогава ни каза, че знае много добре какви цели преследва Хитлер. Той ни нареди да бягаме на изток, и то колкото е възможно по-скоро, за да изпреварим германската армия. Двамата му синове — Марек и Стефан — отказаха да напуснат Варшава, тъй като техните съпруги бяха градски момичета, отгледани и свикнали с удобствата на варшавския живот. Децата им бяха вече на училищна възраст и смятаха, че дори германците да спечелят войната, те не могат да забранят на децата им да ходят на училище. Сега е лесно човек да се подиграва на тяхната наивност, но, Джак, не забравяй, че по онова време Треблинка, Аушвиц и Маутхаузен не говореха нищо на света. Нито един от семейството на Соня, които останаха във Варшава, не оцеля. Нито един.
Въпреки че цяла Варшава бе обляна в кръв, обсипана с рани и обзета от смут, Саул Юнгерман успя да уреди нашето прехвърляне по река Висла с шлеп, а после с волски коли и каруци на двайсет километра от Варшава в една ферма, където ни чакаха две коли с униформени шофьори. Тази акция стана възможна не заради богатството на Сониния баща. Много богаташи умряха от глад във варшавското гето. Той просто имаше план в случай, че дойде най-лошото, и без много да се хвали, го осъществи. Спяхме денем, а нощем пътувахме. На четвъртата нощ прекосихме границата и навлязохме в територия под контрола на Червената армия. Саул смяташе, че тук семейството му ще бъде на сигурно място, тъй като Рибентроп и Молотов бяха сключили нацистко-съветския пакт за ненападение. Братът на жена му имаше фабрика там и той знаеше за нашето пристигане. На пети септември семейство Шпигел ни прибра. Настанихме се в прекрасна къща с огромен роял, който бе специално настроен за моето пристигане. Градът, който ни даде убежище, беше в Украйна. Наричаше се Кироницка.
Колелото на съдбата се върти и най-неочаквано те докосва. Това е същото място, от което са родом твоят Велик евреин Макс Русов и жена му Естер. Но съдбата ни се разкрива бавно и само когато тя пожелае. Настанихме се там и всеки ден, докато свирех на пианото, под прозореца ми на улицата се събираха тълпи от любители на музиката. Отначало в Кироницка всичко вървеше добре. Населението беше почти изцяло еврейско — някъде около двайсет хиляди — и ни приеха много радушно. От Варшава всеки ден пристигаха все по-лоши и по-лоши новини, които научавахме от радиото. На седемнайсети септември Съветският съюз нападна Полша от изток.
Аз започнах да давам уроци по музика и някои от учениците ми се оказаха много талантливи, но това не беше животът, за който бях мечтал. Тъст ми предприе още няколко изпълнени с опасност пътувания до Варшава. Донесе ни храна и лекарства. Никога не бях виждал по-смел човек. Разказа ни и какви страшни неща ставали във Варшава. През ноември еврейските гета вече били заградени с бодлива тел, а на евреите било наредено да носят Давидовата звезда. Не успяхме да разубедим Саул Юнгерман да не рискува вече с тези пътувания до Полша. Той смяташе себе си повече за полски патриот, отколкото за евреин.
Въпреки че тогава не знаехме, още при пристигането ни в Кироницка моята Соня е била бременна с третото ни дете. Ала то, клетото, и не подозираше какъв свят го чака отвън и продължаваше да си расте в нея. Много се притеснявахме за нашите близки в Полша и все пак бяхме благодарни на съдбата, че успяхме да избягаме. Третият ми син, Йонатан, се роди през юни. Ако знаех какво ще се случи, щях още тогава да го хвърля в реката. Щях да дам отрова на близнаците, на Соня, а след това и на себе си.