Не, не защото ми напомня за моите непрежалими синове. Нито пък ми напомня за Шайла. Тя е много по-спокойна и уравновесена от майка си. Не, твоята Лия докосва у мен една струна, която отдавна смятах за мъртва. Тя ми напомня за Соня, моята обична съпруга.
Станах един от любимците на Крюгер. Аз му свирех на пиано, докато се храни, и това, изглежда, му бе достатъчно, за да се смята за културен и издигнат човек. Лесно се напиваше и тогава започваше да плаче. Единственият му син Вилхелм се върна от руския фронт, за да отпразнува деветнайсетия си рожден ден. Двамата се напиха и ме накараха цяла нощ да им свиря немски народни песни. После ме изгониха като куче, защото по предварително нареждане в стаята цъфнаха две украински курви. На следващия ден десет еврейски младежи бяха подбрани и откарани на петнайсет километра от селището в едно поле, което извежда към реката. Казали им да тичат към реката и който се добере до водата, да смята, че е свободен. Крюгер и сина му застанали в средата на полето с две мощни ловджийски пушки. Когато евреите се затичали, бащата и синът започнали да стрелят по тях. Славели се като отлични стрелци. Независимо че някои от евреите тичали на зиг-заг, други пък се понесли като вихър, нито един не стигнал реката. Крюгер ми разказа случката още същата вечер, когато ми заповяда да свиря само Хайдн.
Хванаха един стар правоверен равин на име Небенщал, че се моли, и Гестапо веднага се зае да го унижи публично. Накараха го да плюе върху свещената Тора, докато плюнка не му остана. След това му заповядаха да се изпикае върху нея. После пък да се изходи, но той не можа, защото с дни нищичко не бе хапвал. Донесоха му хляб. Самун след самун. Натъпкаха го в гърлото му. Бяха толкова нетърпеливи, че той се задуши от сухия хляб, след което го оставиха да умре на улицата. Останалите евреи се спуснаха да грабят кой колкото може от недоизядения хляб, който още стърчеше от устата на мъртвия равин. Друг равин пък измъкна осквернената Тора и тържествено я зарови в еврейското гробище.
През октомври Крюгер поиска от Юденрата да направи още един списък, този път на хиляда евреи. Гетото пак трябваше да се свие. Ние избрахме най-нисшите между нас — най-бедните, най-презрените евреи; сиромасите и гладните са лесни жертви, както и престарелите, особено ако не са от знатен род. И този път опазихме нашите семейства и семействата на нашите приятели. При всеки нов валс с врага затъвахме все по-надълбоко в поквара. След като подборът бе направен и камионите напуснаха града, нацистите ни възнаградиха с допълнителни количества храна. За един самун хляб в повече продавахме чедата на Израел в нещо много по-лошо от робство.
Един ден тъст ми ме заведе насила във фабриката за дрехи, в която работеше. Шефът бе напуснал града заедно с руснаците и Саул трябваше да поеме неговите задължения. Фабриката изпълняваше поръчки на германците. Шиеха шинели за войската. Саул ме сложи до един майстор-шивач и нареди на човека да ме научи да шия. Бях бесен и му се разкрещях, че аз съм пианист и не ми е мястото сред селяните. Саул ме хвана и ме разтърси. Беше стар, ала силен. Научи се да шиеш, викна ми той. „Научи се да вършиш нещо, от което германците ще имат полза.“ Той знаеше, че нацистите биха изпратили и самия Бетовен в газова камера, ако не умее да шие ризи за войниците им на Източния фронт. Така станах и музикант, и шивач.