— Колко трябва да продължи този сериал? — попита Ледар.
— Колкото да отразим века с всичките му ключови събития. Много динамика и перфектно озвучаване. Смятам, че идеята си я бива, и ако вие двамата се откажете, много други само това чакат.
— Вземи ги тях — предложих му.
— Но нито един от тях не е бил там — каза Майк и в гласа му за пръв път долових нещо от стария Майкъл, момчето, което обичах и с което израснах. — Както ние бяхме. Не са преживели онова, което ние преживяхме. Аз продължавам да очаквам от Ледар да напише онова, за което като деца станахме свидетели в Южна Каролина, а тя ми пише кой какво направил в солариума за феминистки в Манхатън.
— Дайте да не се караме — казах.
— Да се караме ли? — отвърна Майк. — Човече, ние в Южна Каролина дори не умеем да се караме. В Лос Анджелис да се караш означава целият да плувнеш в кръв и пот.
— Майк, нямам желание да работя с теб — казах. — Дойдох тук само от любопитство, защото исках да видя как ще се чувстваме заедно след толкова години. Аз, за разлика от вас двамата, не изпитвам никаква носталгия по миналото. Но изпитвам носталгия по вас и по нашата изгубена невинност, по онова, което преживяхме заедно, което можеше да бъде и по-различно, ако бяхме имали повече късмет.
— Тогава го напиши така, както би искал да бъде — рече Майк, като се наведе към мен. — Искаш да го напишеш по-красиво. Чудесно! Направи го. С мен ще работиш и ще пееш, Джак. Ще видиш какъв съм сладур, няма да имаш никакви проблеми. Ето ти няколко телефонни номера, на които трябва да се обадиш. За тяхна сметка. Те знаят, че ти си моят южняк.
— Номера ли? — попитах.
— Хора, с които работя — отвърна той. — Те ще ме подкрепят.
— Майк, нека дам на Джак едни други номера — каза Ледар. — На хора, които плюят и отминават, щом чуят името ти.
— Ти само ми създаваш врагове — каза Майк. — Това е звярът у теб.
— Тогава дай на Джак номерата на хората, дето ще ти подпалят чергата ей така, само за да видят дали запалката им работи. Половината град смята, че си лайно, Майк.
— Защото не са ме познавали като дете — отвърна Майк. — Но вие ме познавахте. Не бях такъв навремето.
— Съжалявам, Майк — каза Ледар. — Не исках да те обидя.
— Няма нищо, Ледар. Знам защо мислиш така. Не разбирам какво се случи с мен. Именно затова държа вие с Джак да приемете работата по този проект. Така ще ми помогнете да открия какво всъщност се случи. Знам, че все още съм жив, но съм загубил предишната си чувствителност към живота. Чао, амигос. Имам важна среща. А вие запалете лулата на мира и обсъдете предложението ми.
Докато вървяхме към асансьорите, Ледар каза:
— Няма да приемеш предложението на Майк, нали, Джак?
— Не. Най-обичам да не мисля за миналото.
4
На следващия ден следобед изведох Ледар на разходка. Обиколихме различни части на града и аз я наблюдавах как се заглежда в елегантно облечените италианки, които забързано се прибираха по тесните улички. От малък бутик излезе една жена и тръгна право към нас, така че трябваше да отстъпя зад Ледар, за да й направя път да мине.
Ледар спря и очите им се срещнаха, огледа тоалета й, напетата й походка, красивите крака, естествената грациозност, всичко. Дори подуши парфюма й.
— Ще свикнеш с всичко това — казах.
— Съмнявам се — отвърна Ледар. — Красива е.
— Има нещо загадъчно у италианките.
— Изглеждаше като изваяна от чисто злато. Ако бях мъж, щях да тръгна след нея и да не я изпускам от погледа си — продължи Ледар.
Изсмях се и отново застанах до нея. Прекосихме Кампо ди Санта Маргарита, където група момчета ритаха топка под смръщения поглед на възрастен монсеньор. Старица поливаше сандъче със здравец на прозореца си, а един художник бе застанал на входа на площада и рисуваше тази сценка, обляна в меката светлина на късния следобед.
Вървях до Ледар, обзет от дълбокото усещане, че тя бе една възможност, която отказах да изживея. Навремето съдбите ни бяха така сложно преплетени, че ако се бяхме оставили на уловките на инерцията, и досега щяхме да смятаме, че сме родени един за друг. Приятелите от детството обаче ни разделиха, не без наше съгласие. Още от първо отделение нашите спокойни характери като че се допълваха. Сякаш и двамата принадлежахме към едни и същи фигури върху шахматната дъска. Майка ми бе онази, която първа ми отвори очите за това, че Ледар е болезнено стеснителна. Тя ме бе научила, че красотата често бива ценен и неприкосновен дар, но че почти винаги принадлежи много повече на света, отколкото на момичето, което я притежава. Пак майка ми бе забелязала, че Ледар се измъчва под бремето и отговорността на собствената си нежелана красота и се чувства много самотна. Съвсем безмълвно двамата с Ледар сляхме нашите две самоти в една и се оставихме на течението. Сега, когато вървяхме един до друг във Венеция, и двамата усещахме силата на онази недовършена история и на онова непредприето пътешествие. И тази сила крачеше като жива между нас, сякаш бяхме трима.