Отново чувам, че Крюгер споменава името ми. Изрече го спокойно, почти приятелски, така че тълпата да не чуе. „Ти си член на Юденрата, водач на своя народ — прошепна ми той. — сега е моментът да вземеш едно трудно решение, да изпълниш задължението си като достоен служител на Райха. Вие, евреите, сте една паплач, дето знаете само да паразитствате и да пиете кръвта на работещите. Ти трябва да отървеш Райха от тези вредители. Хайде, пианисте, ти ще обесиш тези малки гадове.“
Бергер започна да се моли за живота на децата си, а немските войници се опитваха да го накарат да млъкне. Ала той беше силен като животно. Издрапа напред на четири крака, но трима гестаповци скочиха изневиделица и го сграбчиха. Тогава Крюгер ми вика, и това, Джак, бяха думите, които пречупиха нещо в мен: „Ако не ги обесиш сега, тогава аз още утре ще обеся твоята красавица Соня и всичките ти сладки дечица на същата тази бесилка.“ При тези думи всичките ми колебания изчезнаха на мига. Приближих се до момчетата, докато бащата ме гледаше с неизмерима омраза, и ритнах столчетата под краката им. Извърнах се да си вървя, но Крюгер препречи пътя ми. Накара ме да гледам гърчовете на детските тела, докато агонизираха. А те, младите тела, умират бавно, Джак, не като старите.
Бергер изрева от мъка. Никога не бях чувал вопъл, изпълнен с толкова болка. Взеха да го теглят и както разбрах по-късно, закарали го в щабквартирата на Гестапо. Оттам само курвите излизаха живи. Когато се прибрах вкъщи, казах на Соня какво съм направил. Тя ме прегърна и в желанието си да ме утеши обсипа лицето ми с целувки. Шептеше ми да не се тревожа, да не страдам, че това е изпитание, изпратено ни свише, но че ние ще оцелеем, ще им покажем, че идваме от жилавия корен на народ, който в продължение на три хиляди години е бил преследван. Че те могат да правят каквото си искат с плътта ни — да ни измъчват, да ни избиват, но душите ни не могат да вземат. „Не могат да ни лишат от това, което сме, съпруже“ — каза ми тя, докато ме притискаше към гърдите си и ме целуваше. Соня излезе права за себе си. Но по отношение на Джордж Фокс сбърка.
Същата нощ Крюгер пак ме помоли да му изсвиря нещо от Хайдн, но аз му изсвирих нещо от Телеман, ала нещастният идиот така и не разбра. Не е грях да си некултурен. Грях е да се правиш на културен. Тази нощ, докато забавлявах Крюгер, си представих как свиря пред кралска публика в Лондон, и то така блестящо, че дори сдържаните англичани се изправят на крака да ме аплодират. Никога не съм твърдял, че не съм участвал в обесването на две невинни деца. Тяхната кръв оплиска пръстите ми, с които свирех Телеман.
Щом настъпи есента и времето стана по-студено, чудовището Крюгер започна да нервничи. Имаше дни, в които въобще не излизаше от къщата. Друг път се разбесняваше и вилнееше със седмици. Откриха, че някакво еврейско семейство скрило златото и диамантите си под един надгробен камък в християнското гробище и Крюгер ги преби до смърт с една каменна статуя от черквата. Сред тях беше и едно двегодишно момиченце.
В един от дните си на маниакална депресия Крюгер пристигна във фабриката, където работех. Всеки еврейски шивач получаваше сърдечен пристъп само при вида на пристигащия Крюгер. В очите на хората от гетото той беше самият Ангел на смъртта. Това властване със средствата на терора бе издълбало дълбоки бръчки дори по лицето на Крюгер. Страните му бяха хлътнали, сякаш гниеше отвътре. Посочи ме с пръст и ми направи знак да изляза. Какво можех да направя? Нали бях негов роб. Последвах го, разбира се.
Настани ме на задната седалка на джипа си. Изплю се върху Давидовата ми звезда, за да ми напомни какво мисли за всички евреи. Стана ми смешно — нима имах нужда от това напомняне? Минахме с колата му по улиците на Кироницка и спряхме пред едно сиропиталище, пълно с невръстни дечица. Същият месец в гетото се очакваха да пристигнат много евреи от Унгария, които никой не искаше. Евреите от Кироницка се отнасяха ужасно с тези от Унгария, изключение правеха само няколко по-видни личности. Сред хората само по-видните личности оправдават Божията идея за сътворението на човечеството. Но през онзи ден в сиропиталището самото понятие човечество беше докрай извратено.
Натовариха на камионите над сто деца — най-малките, най-беззащитните. Дванайсет от тях не бяха дори еврейчета. Четири носеха непростимата вина, че са се родили полячета. Осем бяха украинчета. Повечето бяха едва проходили. Много от тях обаче бяха толкова слаби, че нямаха сили и да плачат. Джипът на Крюгер вървеше начело на конвоя. Излязохме от града. Пътувахме цял час и се качихме доста високо в планината. Стигнахме един мост над дълбока клисура. На десет метра под нас бушуваха водите на пълноводна река. Войниците започнаха с най-малките, едва проходилите. Хващаха ги за краката и ги пъхаха — всяко в отделен чувал от зебло. Повечето плачеха, някои се дърпаха, трети бяха полуживи и въобще не протестираха. Крюгер извади една хубава ловджийска пушка и ми каза, че в Бавария често излизал на лов за елени и глигани. Прикладът й беше инкрустиран.