Докато пътувахме към моста, немските войници не спряха да пият. Когато стигнахме, до един бяха пияни. Грабнаха чувалите с нежелани деца и започнаха да ги хвърлят от моста долу в реката. Мостът се разлюля от зловещия ужас на тази гледка. Онези дечица, за които не бяха стигнали чували, се разбягаха панически. Викаха майките си. Никой не знаеше какво става и това беше единственото човешко нещо в тази неописуема картина. Крюгер зареди пушката си и се прицели. Успяваше да улучи горе-долу всеки трети подхвърлен от моста чувал. Той се славеше като отличен стрелец дори в средите на есесовците. Уцели едно от падащите бебета три пъти, преди то да цопне във водата. Точността му бе възторжено приветствана с гръмогласни възгласи. В друг момент успя да уцели петнайсет деца едно след друго, после пропусна едно бебе. След време обаче тази игра му омръзна и той внимателно прибра пушката си в калъфа. Извика на войниците да побързат и те хвърлиха последните двайсет-трийсет деца в пропастта, без дори да си дадат труд да ги пъхнат първо в чувалите.
Същата вечер Крюгер поиска от мен да му изсвиря нещо успокояващо, което да го разтовари от тежките задължения на службата му. Изсвирих му Двайсет и първи концерт от Моцарт, защото в него има много скрита красота. Той изведнъж се разплака и аз разбрах, че пак е пиян. Разприказва се, но не за онези клети деца, а за непосилните си задължения. За да бъде добър войник, трябвало да изпълнява дословно всяка заповед на фюрера с настървение и безпощадност. За него било по-лесно да е мек и отстъпчив, защото винаги бил такъв в цивилния си живот. Всички му разправяли, че разглезва децата си, особено дъщеря си Бригита. В цивилния си живот бил банкер и единственият му проблем бил, че раздавал прекалено много кредити. Не можел да откаже дори на отявлени пияници и непрокопсаници. Цял час продължи да ми разказва с монотонен глас колко мекушав човек е, как обичал да бере диви цветя за дъщеря си Бригита, как обичал да рита топка с двамата си синове, как винаги играел вратар и ги пускал лесно да му вкарват голове. Аз продължавах да свиря Моцарт и да си гледам пианото. Той продължаваше да плаче и да пие, да плаче и да пие. След това изпадна в несвяст и аз излязох от къщата му на пръсти. Джак, ако има Бог, тези сирачета трябва да пресрещнат Крюгер на онзи мост, който извива снага над зиналата паст на ада. Тогава Бог трябва да му обърне гръб, както обърна гръб на своя избран народ през годините, за които ти говоря. Адът трябва да бъде неговият вечен живот.
Всеки ден срещах все повече и повече прегладнели по улиците. Първо краката им се надуваха, а после придобиваха особен цвят на лицата си. Движеха се някак особено, като че под вода. Започнах да познавам обречените, онези, които щяха да умрат след ден-два. Ходеха обвити в невидима аура и издаваха тежък дъх. Хората ги избягваха, заобикаляха ги отдалеч. Но тъй като бях член на Юденрата, шивач във фабриката и личен пианист на Крюгер, в сравнение с другите, членовете на моето семейство бяха добре нахранени. Живеехме в смрад и мръсотия, но малцина в гетото можеха да се похвалят със запаси като нашите. Разбира се, бях благодарен за това и най-вече задето моята красива Соня и моите синове бяха живи.
Но не щеш ли, един млад, буен и силен евреин на име Склар посрещнал нацистите, дошли да арестуват родителите му, с буркан солна киселина. Плиснал киселината в лицето на командира им. Той ослепя и половината му лице бе обезобразено. Склар бил убит на място от другите германци, родителите му получили по един куршум в главата. Крюгер заповяда тялото му да бъде обесено на публично място и подпалено. Но такова скромно отмъщение не можеше да задоволи неговата кръвожадност. Ослепелият нацист бе върнат в родния си град Дюселдорф, след което Крюгер свика Юденрата на нощно съвещание и поиска триста евреи да бъдат обесени по уличните стълбове в Кироницка за назидание и като ответна мярка заради ослепелия войник на Райха. Юденратът разгласи намерението на Крюгер сред евреите на града и тръгна да пита има ли доброволци. Но, разбира се, рядко се намират доброволци за собствената си смърт.