В гетото е така. Тъкмо решиш, че вече си чул, видял и преживял най-лошото, което може да се случи на евреин, и те изненадва нещо толкова страшно, че човек безпомощно се затваря в себе си. Молех се да нямам чувства и мисли. Да нямам въображение. И молитвите ми се сбъднаха. Научих, че злото е бездънно. Обзелото ме отчаяние ме парализира напълно.
Сега, като ти разказвам всичко това, Джак, аз непрекъснато се питам как ли звучи то в твоите уши. Дали не си мислиш, че преувеличавам? Дали не изпускам някои важни подробности, които да те убедят в истинността на тези събития? Дали да не премълча някои детайли, които ще ти се сторят твърде зловещи и неправдоподобни? Дали ми вярваш? Кажи ми, Джак? Кажи нещо. Твоите очи. Винаги съм мразел очите ти. Очите на Крюгер. Очите на Германия. Ха! Очите на моя зет.
Епидемия от коремен тиф. После от холера. Времето застудя, а това означаваше краят на гетото. И на германците не им провървя на руския фронт. Както винаги, майка Русия започна да изяжда армиите на своите похитители. Самодоволството изчезна от немските физиономии.
Изхвърляха умрелите през нощта на улицата като сутрешен боклук.
Крюгер взе да ми приказва като на стар приятел. Имаше нужда да говори, затова избра мен. Не искаше да участвам в разговора, само да поклащам глава, докато пръстите ми се движат по клавишите. Научих се да кимам състрадателно, с разбиране към незавидната му участ и бремето на командирския му пост. Тогава ми каза нещо интересно. Чудовището Крюгер ми каза, че никога няма да проумея какво означава да имаш цял град под контрола си, да го владееш. Знаел, че градът се управлява единствено чрез силата на чистия терор, но научил, че и терорът имал граница. Точно тогава, докато ми говореше, свирех Дворжак. Докато се блъскаше над тази дилема, разля коняка си. Всеки човешки живот в Кироницка му принадлежал, можел да го отнеме безнаказано. Той, Крюгер, можел да заповяда всеки един да бъде убит. В квартирата на Гестапо непрекъснато измъчваха мъже и жени, докато издъхнат. Знаел всичко — как се забиват гвоздеи под ноктите и че болката е непоносима. Всяка част от тялото се използвала за определен вид болка. Забиване на ножицата дълбоко в ноздрите, в ушите, в ануса. Изтръгване на скротума. Всеки отвор в тялото можел да се превърне в тунел и проводник на онова, което той наричаше „изтънчена болка“. Можел да накара всеки език да проговори, след което да го изтръгне. Разбрал, че човешката болка вече не го трогва. Можел да заповяда убийството и на хиляда души, но и това не му стигало, чувствал се като че е убил муха с пантоф. Дъщеря му се беше разболяла от пневмония, а синът му носел само слаби бележки. Споделяше ми как си мечтаел жена му поне да умеела да готви по-добре, как някога играел вратар в училищния отбор. После добавяше „няма да продължи дълго“, но не уточняваше какво. Затова тази нощ предпочел Моцарт пред Бетовен. Идиотът въобще не разбра, че свиря Дворжак.
На следващия ден имаше нова акция. Подбраха две хиляди евреи, откараха ги пред масовия гроб, специално изкопан от еврейската пожарна команда, и ги разстреляха в снега. Но този път се случи нещо необичайно. Разстреляха и всички членове на пожарната команда.
Вечерта аз вече свирех на пианото, когато Крюгер се прибра пиян. Свирех Брамс. Приближи се и се надвеси над мен. Не го беше правил преди. Нежно докосна рамото ми, сякаш бяхме добри приятели. След това завря пръстите си в лицето ми. Направи го изненадващо и с демонстративна грубост. „Тази миризма — каза той, — това е миризмата на Соня. Позната ли ти е? Тя ми принадлежи. Завинаги. Аз съм собственикът на тази миризма. Чуваш ли ме, чифутино? Аз притежавам тази миризма. Така мирише моята курва.“ За миг като че се засрами от казаното. После ми се ядоса. Удари ме по лицето и аз паднах на пода. Изправих се и отново засвирих. Той плисна коняка в лицето ми. Разкрещя се, че мрази евреите повече от Хитлер дори и че ще помогне на своя фюрер да ги изтреби до крак. После ми каза, че само аз го разбирам. Че само аз съм му приятел. Че обича Соня повече от гадната си жена. Но се бои за дъщеря си. Страхува се и за себе си — да не попадне в плен на руснаците. Прилоша му. Повърна до пианото. Но скоро всичко щяло да свърши. Много скоро. Пак повърна и падна в безсъзнание, цопна в собствения си бълвоч. Извиках иконома украинец и заедно го занесохме в спалнята му. Излязох навън. Беше нощ. Оттогава не съм свирил Брамс. Не мога. За мен Брамс умря, а аз го обожавах.