Има нещо, което трябва да знаеш за Соня и мен. След като научих за Крюгер, помислих си, че това ще отрови любовта помежду ни. Самата тя смяташе, че ще ми опротивее. Аз пък, че никога повече няма да мога да я погледна в очите. Но това не се случи. Тези изпитания сякаш закалиха още повече нашата любов и ние се вкопчихме един в друг, сякаш не можехме един без друг. Обещахме си, че Крюгер няма да успее да омърси най-красивото ни чувство. Нашите тела и нашите съдби бяха негови, но ние принадлежахме един на друг.
Соня. Соня. Соня.
Това беше почти всичко. През февруари, насред зимата, гетото в Кироницка трябваше да бъде премахнато. Бяха останали по-малко от хиляда евреи, които трябваше да се натоварят на влака. Крюгер дойде да се сбогува със Соня и мен. Не го каза, но на лицето му се изписа съжаление, задето си отиваме. Той беше влюбен в моята Соня — това беше повече от ясно. Соня обаче го гледаше с омраза и отвращение и това го нараняваше. Това чудовище Крюгер беше голям самотник. И тъй като аз живях в самота четирийсет години, добре знам какво е изпитвал. Влакът вървя два дни, след това изведнъж спря насред нищото в студения мрак. През тази нощ умря нашето бебе Йонатан и това сякаш прекърши силата на Соня. Много хора, повечето старци, умряха от измръзване. Влакът потегли отново. Нямаше никаква вода, нито пък други условия. Живеехме сред собствените си изпражнения и тази воня ни унижаваше, хвърляше ни в черно отчаяние. Плачът на децата, хленчещи за вода. Не знам дали можеш да си представиш, Джак. Едва ли. Аз още нося това пътуване с влака у себе си. Но то сломи окончателно Соня. Прекърши я. Толкова бяхме преживели, а сега и влака. Моята красива Соня умря, преди германците да успеят да я хвърлят в газовата камера. Когато портите на Аушвиц се отвориха пред нас, Соня вече си бе изгубила ума. Беше ги изпреварила. Трябваше със сила да разтворят пръстите й, за да измъкнат мъртвото бебе Йонатан.
Ето моята татуировка, Джак. Германците обичат списъци, каталози, във всичко трябва да цари ред. Поради таланта ми като музикант те ме знаеха и очакваха. Пренасочиха ме към редицата на живота. Отделиха Соня и близнаците към редицата на смъртта. Момчетата застанаха от двете страни на майка си, сякаш да я закрилят. Знаеха, че майка им е полудяла, но като че тогава в тази редица обречени евреи те възмъжаха. Те трябваше да изпроводят майка си до прага на смъртта. И двамата ми помахаха за сбогом. Скришом, за да не видят германците. И тримата изчезнаха от взора ми, потънаха във вечността. Опитах се да уловя погледа на Соня, но очите й бяха празни. Останах загледан в нея, докато излезе от живота ми, но продължавам да я виждам и досега след всичките тези години на ужас, след всичко преживяно и разбирам защо някога я наричаха най-красивата жена в Европа.
Докато обличах униформените дрехи на лагера, някой ме удари отзад и аз се строполих на пода. Получих ритник в стомаха, после в лицето. Настана суматоха и аз си помислих, че германският патрул ще ме убие още тук, в съблекалнята. Оказа се, че това е Бергер, евреинът грубиян от Кироницка. Онзи, чийто деца бяха откраднали храна и бяха обесени за това престъпление. Единственото нещо, което Бергер си спомняше, бе, че аз съм ритнал столчетата под бесилките на двамата му синове. „Този евреин е мой“ — изрева той.
Бергер беше член на спецкомандите, един от онези омразни евреи, които трябваше да изваждат труповете от газовите камери и да ги превозват до крематориума. Всеки ден успяваше да ме намери, за да ми нанесе поредния побой. Сред прокълнатите той беше нещо като крал. Нещо като Крюгер. Най-накрая дойде и ме отведе нанякъде. Удари ме, изви ръцете зад гърба ми и ми сложи белезници. Движеше се свободно из помещенията на лагера. Постовете го виждаха от вишките, но той беше като официалния портиер — всички го знаеха. Подкара ме към едно място, откъдето се чуваше еврейска песен — ода за Всевишния. Беше тъмно и въздухът бе пълен с черен дим. Изведнъж започна едно пищене, което не може да се сравни с никакъв друг звук на земята. После настана тишина. Бергер ме удари още веднъж и аз паднах. Ритна ме да стана и взе да ме бута пред себе си към едно място, където се бяха събрали други евреи. После минахме през една врата и той ми заповяда да върша каквото прави и той. Стояхме пред купчина трупове на евреи, стотици трупове. Повечето бяха на жени, деца и старци. Помагах му да ги махнем оттам. Аз работя, а Бергер ме налага. Хващах ги за краката и ги влачех. Някои от тях бяха съвсем леки. Тъкмо влачех един труп, когато Бергер ме спря и ми посочи нещо. Поглеждам — това бе Соня. После ме накара да ровя около нея, докато намеря и синовете си. Открих ги и ги довлякох в краката му. Тогава ми подаде клещи и ми заповяда да извадя всички златни зъби от устата на Соня. Първо той отвори устата й и изтръгна първия зъб. Аз стоях като вцепенен, не можех да помръдна, но той ме удари с клещите по главата. Отворих устата на Соня. Извадих един зъб. Тогава Бергер грабна клещите от мен и на бърза ръка извади всичките й зъби. Този Бергер, той също беше луд и също невинен. По-късно срещнах един евреин, който работеше в администрацията и който ме бе слушал навремето, когато изнасях концерти. Беше голям почитател на музиката. Като разбра, че Бергер ме кара да работя денонощно, този непознат за мен евреин, който си знаеше работата, вписа номера на Бергер в колонките на смъртта. Един ден дойдоха да го вземат, а после, когато вадеха труповете от газовата камера, аз бях на смяна.