Всичко останало в Аушвиц е като в Аушвиц. Можеш да прочетеш, има цели книги за този лагер. Всичко, което пише там, ми е минало през главата. Работех. Страдах. Гладувах. Веднъж за малко да умра от дизентерия. За да оцелея, докато работех, мислено си свирех музиката, която обичам. Събирах големите композитори на света в главата си и те свиреха най-хубавите си творби за мен. Затънал в смрад и мръсотия, всяка нощ, облечен в смокинг, аз мислено вечерях с Бетовен, Бах, Моцарт, Шопен, Лист, Хайдн, Пучини, Римски-Корсаков, Малер, Щраус, Чайковски и много други. Всяка вечер се обличах бавно — ризата, ръкавелите, папийонката. Обикалях мислено най-големите ресторанти на Европа и си поръчвах само специалитети. Живеех мислено в друг свят, подхранван от неизчерпаемата красота на музиката, и затова оцелях. Сред омерзението и смрадта аз чувах вълшебни мелодии. Направих това, което си бях обещал да не правя: оцелях. И заради това оцеляване намразих себе си.
През зимата на 1945-а ни изкараха от Аушвиц, защото руснаците напредваха. Трябваше да вървим през дълбоки преспи сняг, без храна, без почивка. Който паднеше по пътя, изритваха го встрани и получаваше куршум в главата. Тези куршуми сигурно са били като подаръци. Бях в Дахау, когато американците освободиха лагера. Първоначално нищо не си спомнях. По-късно ми показаха купчина голи тела. Виждал си ги тези снимки. Купища от мъртви плашила. Човекът, който ми показа снимката, беше доктор и я беше направил сам. Докато фокусирал апарата си, му се сторило, че гръдният ми кош се повдигнал леко. Проверил пулса ми и веднага ме откарал в медицинската палатка. Лявата ми ръка беше измръзнала с начало на гангрена. Отрязаха малкия ми пръст. Безименния го движа, макар че ми е съвсем безчувствен. Винаги съм съжалявал, че онзи доктор бе решил да снима точно моята купчина с трупове. Трябваше да си остана там. Така щях да отида при Соня.
Срещнах Рут в лагера за разселване, където търсеше оцелели свои роднини. Беше чула за някакъв евреин, който питал дали в лагера има хора от Кироницка. Оженихме се и аз провалих живота на тази добра жена. Целувам я, но тя знае, че копнея за Соня. Когато се любим, аз често шептя името на Соня. Родиха се Шайла и Марта, но аз пак бях недоволен, защото това не бяха моите изгубени синове. Не ги обичах. Разочароваха ме, защото не бяха моето старо семейство. Джак, не можех да обичам Рут. Опитвах се, но не успявах. Не можех да обичам Шайла, нито Марта. Обичах само своите духове. Вечер си лягах, изпълнен с любов единствено към тях. Събудих се чак след като Шайла скочи от моста.
Това е, Джак.
Шеста част
35
Мразя шейсетте и особено спомена, който нося за шума, суматохата и грубостта на тези неблагозвучни години. Най-вече си спомням силните крясъци, после позите и преструвките и накрая — липсата на хигиена. Това е единственото десетилетие в моя живот, което вместо на прощаване да каже с достойнство „квит сме“, продължи да си показва рогата до самия край — а 1970-а за мен бе най-лошата от всички години.
Тогава намразих кънтри-музиката, общоприетите догми на обществото, брадите, шарените ризи и всякакви политически прояви. Някога бях възторжен пленник на тези времена, пристрастен наркоман, чиято дрога беше мрачната епоха на Виетнамската война. Най-голямата трагедия на тази война не беше толкова безсмислената смърт на млади момчета по бойни полета с непроизносими имена, а това, че цялата страна оглупя за една нощ. Тя превърна много близки приятели в непримирими врагове. Оставихме се на вихъра на времето и когато бурята отмина, вече не бяхме същите — нито един от нас.