След като димът се разсея, аз си дадох дума повече да не скъсвам с нито един приятел заради нещо толкова субективно и хлъзгаво като някаква политическа кауза. „Аз съм американец — обявих на всички около мен. — Затова съм свободен да си мисля каквото си искам, както и вие.“ И това се превърна в мое верую, в централна тема на моя живот, но ако не бяха нетърпимостта и вироглавството, които бях демонстрирал със замах през онези години, и неотстъпчивото отношение, с което често парадирах, аз щях да навляза в моята зрелост така равнодушен към света на идеите, както е всеки един южняк. Моят характер се оформи покрай каузата на Виетнам, макар и да не ми е лесно да го призная.
В четвъртък след празненството на Луси двамата с Ледар потеглихме към Чарлстън по Шосе 17. Карахме със свалени прозорци; уханието на полето и реката ни обви, а лекият ветрец вплете пръсти в косата на Ледар, която имаше цвят на пчелен мед. Майк ни бе изпратил покани с молба да отидем в театъра на Док Стрийт в Чарлстън в два следобед. Така бе формулирал поканата си, че нямаше място за измъкване — никакви извинения не се приемаха.
— Какво ли е намислил пак Майк? — попитах.
— Нищо добро — отвърна Ледар.
— Ти знаеш, така ли?
— Ясно, че си е наумил нещо, но го пази в тайна.
— Защо?
— Сигурно смята, че няма да отидем, ако знаем предварително.
Никой театър в Америка не може да се сравнява с театъра на Док Стрийт по задушевна атмосфера и сдържана величественост. Вътре цареше тишина, сякаш цялата сграда бе затаила дъх.
— След десет минути започваме — каза Майк на екипа, с който работеше. — Всички си знаете задълженията, нали така? Веднъж започнем ли, гостите ми не бива да ви усещат. Ясно ли е, момчета? Все едно, че ви няма. Не бива нито да ви виждат, нито да ви чуват. Тук не става въпрос за изкуство. Искам само чист запис — каза им той, докато ние с Ледар се спускахме по централната пътека.
— Какви са профсъюзните правила в щата? — попита един от екипа, който наместваше камерата.
— Никакви, любопитко — отвърна му Майк и се усмихна. — В Южна Каролина всеки има право да работи. От времето на Гражданската война тук ненавиждат всякакви производни на думата „съюз“.
— С каква цел е всичко това? — попита едно момче с камера чак от втория балкон.
— Целта е домашни видеоклипове — отвърна му Майк и плесна с ръце.
Когато го приближихме, Майк отново плесна с ръце и всички от екипа му се разпръснаха така, че повече не ги видяхме. Беше се подготвил много старателно. Ние бяхме първите пристигнали.
— Подранили сте — каза Майк. — А това ме изнервя.
— Тогава да си вървим — предложи Ледар.
— Не, бях подредил и реда на пристигането. Кейпърс и Бетси трябваше да бъдат първи, но те както винаги закъсняват. Вървете да седнете на местата си. Има сандвичи и бира.
— Какви са нашите роли? — попита Ледар.
— Днес ще импровизираме. Всичко ни е разрешено, но и трябва да свалим на масата всички карти — каза Майк. — Ще ви стане по-ясно, когато всички се съберат.
Някакво раздвижване в дъното на театъра привлече вниманието ми и аз обърнах глава. Изпънатият по войнишки силует на генерал Рембърт Елиот стоеше мирно до последния ред. Към него се доближи един по-висок мъж с прошарена коса. Учудих се, когато познах собствения си баща, облечен в съдийската си тога. Бяха дошли заедно от Уотърфорд. Една жена се прокашля зад мен и когато се обърнах, видях Селистайн Елиот, която сигурно бе влязла откъм сцената. Изгледа съпруга си с убийствен поглед.
Когато зърна собствената си съпруга, генерал Елиот забави крачка и я проследи с поглед. Знаех, че след онова злополучно посещение в Рим двамата не се бяха виждали и разговаряха единствено чрез адвокатите си. Генералът се поклони пред нас с Ледар някак сковано и прекалено официално.
— Джак, страх ме е — каза Ледар, загледана след генерала и баща ми, съдията.
— Защо?
— Когато стана на седемдесет, искам всички грешки в живота ми да бъдат зад гърба ми. Искам поне трийсет години безгрешен живот, преди да стигна техните години. Погледни ги. Съдията, генералът, Селистайн. И тримата имат изтерзан вид. Не мога да понеса мисълта, че остатъкът от живота ми ще бъде така болезнен, както и миналото ми.
— Самоанализът е грешка — казах. — Носи се по течението и се чувствай щастлива.