— Това не е отговор — рече тя.
— Съгласен съм. Но е добър съвет.
Кейпърс Мидълтън поздрави всички гръмко, когато с Бетси влязоха в театъра гордо и уверено. Усмивките им приличаха на заучени гримаси. Подобно на повечето политици, които познавах, Кейпърс умееше да обгърне стаята с един поглед. Видях го как кимна на Ледар — със снизхождение и презрение. Когато Кейпърс скъсваше с някого, това бе завинаги, без право на обжалване, освен ако, разбира се, не му се наложеше отново да опре до услугите на този някой. С бизнесменска сдържаност той насочи Бетси към определените им места на сцената, без да си губи времето с излишни любезности. Въпреки че най-важното нещо за него беше да се чувства господар на всяка ситуация, усещах, че не е спокоен в компанията на познайниците си от нашето общо минало.
Майк погледна часовника си и впери очи в страничната врата, през която се влизаше откъм Док Стрийт. Баща ми бе заел мястото си зад едно бюро на по-висока трибуна и държеше съдийското чукче в ръка. Удари го два пъти, повече за да разпръсне напрежението, отколкото за тишина. Изглеждаше стар и съсипан и аз се укорих, задето, угрижен по мама, съвсем го бях пренебрегнал. Много исках да се отнасям към него така, както един син трябва да се отнася към баща си, но не можех да се преструвам. Не можех да го обичам, изпитвах само съжаление. Баща ми се изправи, изглади с ръка съдийската си тога, оправи връзката и яката си и отново седна.
Майк бе наредил местата ни по възможно най-добрия начин — в полукръг, така че всички бяхме с лице един към друг. В лявата част бяха Ледар, Селистайн, аз и до мен един все още празен стол, а срещу нас — Кейпърс, Бетси, генерал Елиот и още един незает стол. Високо над себе си усетих едва доловимото прещракване на фотографски обектив.
Майк седеше в центъра до съдията, откъдето виждаше всички.
— Добре дошли, приятели. Благодаря ви, че дойдохте. Искам да ви кажа, че нашата среща се записва и снима. Ако искате да кажете нещо, просто вдигнете ръка и съдията Маккол ще ви даде думата. В мига, в който заема мястото си, това ще се превърне в нещо като съд. Съдията ще го ръководи. Тази вечер той е единственият платен участник. Останалите сте тук, защото всеки от вас ми е бил особено скъп в определен момент. Към всички вас изпитвам любов и възхищение. Повечето познавам от детството си.
Защо избрах това място? — попита Майк реторично. — Защото реших, че в този театър ще можем да се съберем като в пиеса — една драма, която тази вечер всички заедно ще напишем. Довел съм и двама мистериозни герои. Пиесата ще си има своите изненади и неочаквани обрати, но тя трябва да има и достоен завършек. В края на представлението всички ние ще трябва да гласуваме. Човекът, когото ще съдим, ми е дал разрешение да поискам от вас с гласа си да решите съдбата му.
О, виждам, че ви стана интересно. Заинтригувах ви, нали? Налапахте въдицата. А сега ще ви съобщя и правилата. Правила няма. От вас не се очаква нищо друго, освен да прецените и отсъдите нашето общо минало. Всички вие, с изключение на Бетси, сте били или участници в събитията, за които ще стане дума, или свидетели. Някои от вас са звездите на това представление, но всеки един с нещо е помогнал нещата да вземат една или друга посока. Хамлет не би бил Хамлет без Розенкранц и Гилденстерн. Така и тази история би била непълна без всеки един от вас.
Всички вие знаете, че Кейпърс, Джак и аз израснахме заедно и бяхме неразделни. Когато си мисля за приятелството, за мен то има две имена. Двамата с Джак обаче се отчуждихме и това ужасно ме наскърбява. Освен това, смятам, че няма да преувелича, ако кажа, че Джак мрази Кейпърс или поне никак не го обича.
Седях точно срещу Кейпърс. Погледнах го право в очите и казах:
— Мрази е по-точната дума, Майк.
— Нали ти казах, Майк, нищо няма да излезе — обади се Бетси. — Напразно се хабиш. Аз отказвам да седя тук и да слушам как някакъв самозван готвач обижда съпруга ми.
— Бетси, харесвам те — отвърнах аз — заради начина, по който умееш да разсъждаваш.
— Джак, не се заяждай с жена ми — намеси се Кейпърс. — Не ти отива.
Баща ми удари чукчето и рече:
— Достатъчно, сине.
— Ти така и не разбра, Джак — продължи Кейпърс. — Аз все още те обичам. И затова е цялата тази вечер.
— Тогава тя ще продължи безкрайно, приятелче — отвърнах.
Баща ми отново удари чукчето.
— Тишина, моля.
Този път си замълчах, като видях зачервеното му от гняв лице.