Дами и господа, нека нагазим в нашето време без предварителна подготовка, без хитрости и лукавство.
— Да започваме. И няма да спрем, докато не изслушаме всички.
През хор от различни гласове и необичайни гледни точки историята започна да се разплита. Баща ми ни извикваше един по един и отначало много държеше да не се прекъсваме. Светлините на сцената го обгръщаха в седефен ореол, докато слушаше, облечен в черната си тога на правосъдието с изражение на безспорен авторитет. Беше красив и достолепен; властта му отиваше.
Първо кимна към Ледар, която зае мястото си на свидетелския стол. Тя беше преминала през битката, която се канехме да пресъздадем, като равнодушен наблюдател и като че най-удачно бе именно тя да започне първа, да обрисува обстановката, на фона на която ни предстоеше да се явим и ние, останалите.
Докато я слушах как нахвърля в едри щрихи особеностите на онова отминало време, изведнъж си дадох сметка, че тогава не я възприемах като наблюдателно момиче. Все ми се струваше, че лениво се носи по периферията на събитията, че е глуха за обществения гняв и неподатлива на трескавите пристъпи, които измъчваха нас, останалите. Бе избрала позата на безучастен съзерцател и сега, докато говореше, разбрах, че тогава тя бе станала невидима за мен и нарочно се бе отдръпнала встрани, докато ние се оставихме да бъдем засмукани в епицентъра.
— В началото никой не знаеше нищо за Виетнам — каза Ледар и погледна към баща ми. — Искам да кажа, че чак когато отидохме в колежа, войната се превърна в реално съществуващо събитие. Разбира се, бях гледала по телевизията демонстрации, но в Южна Каролина всичко е по-различно. Аз продължавах да се интересувам най-вече от девическите клубове и купоните в университета. При това съвсем не бях изключение. Мислех много повече за гримове и козметика, отколкото за делтата на река Меконг. Такова момиче бях и сега няма смисъл да се оправдавам, защото бях възпитана по този начин. Родителите ми смятаха, че най-сериозните ми усилия трябва да бъдат насочени към намирането на подходящ съпруг — такъв, дето да ми осигури безгрижен живот. За тях колежът беше само средство да се дошлифовам, за да ловя око. Спомням си, че през първите две години най-големият шум, който се вдигна в университета, бе заради липсата на достатъчно места за паркиране. Съвсем сериозно. Това беше наболял проблем, който наистина вбесяваше студентите. После обаче нещата се промениха. Някак изведнъж. И тази промяна направи впечатление на всички. Усещаше се във въздуха...
Докато я слушах, собствените ми спомени оживяха и аз се пренесох назад във времето в онези колежански години, когато врях и кипях в живота на нашия тих и приветлив университет. През първата година войната беше много популярна сред студентите и ние отидохме да чуем речта на държавния секретар Дийн Ръск, когато пристигна при нас, за да защити политиката на демократите. По онова време явяването му по другите американски университети беше станало опасно, но студентите от Каролина го посрещнаха с ентусиазъм и възторг. Той говори за опасността от комунизъм — най-страшната дума в английския език по наше време. Като истински южняци, ние се ужасявахме от живота в комуна, а много малко от нас можеха да живеят в безбожие, лишени от вярата си. И тогава си мислех: Виетнамската война имаше и друг аспект, с който бе популярна при нас, на Юг — ние нямахме нищо против да убиваме хора или въобще да воюваме срещу нация, за която не сме и чували. Като южняци ние гледахме с лошо око на федералното правителство, когато ни облага с данъци или се опитва да се меси в нашето щатско законодателство, но му се доверявахме напълно, когато изпращаше войници в онези опасни, влажни места да убиват жълти хора, които говореха неизвестен за нас език. В Южна Каролина нито една наборна комисия не можеше да се оплаче, че има проблеми по набирането на квотата си от доброволци.
Ледар продължаваше да говори, а аз си спомних, че докато студентите превземаха административните сгради в Колумбийския университет и Харвард в знак на протест срещу войната, при нас цареше пълно спокойствие и безразличие. Ала признаците на настъпващата промяна не закъсняха. Започнахме да носим дълги коси, някои си пуснаха мустаци, други — бради. Всяко момче с костюм вече изглеждаше смешно и старомодно. Дъщерите на провинциални застрахователни агенти и баптистки свещеници се облякоха като хипита и престанаха да се гримират, освен когато трябваше да се върнат по домовете си в края на седмицата.