— Някои от моите обаче загинаха — гръмогласно се намеси генерал Елиот.
— Но не и Джордан. Не и твоят син. Джордан е пред очите ти — каза Селистайн. — Най-накрая той е тук тази вечер — лице в лице срещу теб.
— Селистайн, Джордан е по-мъртъв от всеки американски войник, който се е бил и умрял с чест във Виетнам. За мен той е невидим. Неговото малодушие ме заслепява. Между нас двамата се е спуснала толкова гъста мъгла, че никой не може да я прекрачи. Река от кръв ни дели. Кръвта на онези, които влизаха в бой под моя команда. Всеки път, когато се опитвам да погледна сина си, тяхната кръв ме заслепява. Техните имена изпълват очите ми и не мога да видя Джордан. Всичките имена, които са изписани върху паметника на падналите във Виетнам, се изправят и тръгват срещу мен. Стотици хиляди букви — все имена на загинали момчета, които са изпълнили дълга си, които са служили достойно на Америка, имената им вървят в строй срещу мен, полк след полк, докато аз се опитвам да зърна моя син-страхливец. Нашият Джордан.
Настъпи мълчание, дълбоко мълчание, а после аз станах и изкрещях срещу генерала:
— След като армията ни се ръководи от такива тъпанари като теб, учудвам се, че въобще има американски момчета, които успяха да се върнат живи от Виетнам. Как е възможно един толкова безчувствен задник да знае всичко на този свят? Кажи ми, генерале. Тук стои синът ти. Той не е национален флаг, нито знаме на рота, не е автомат, ръчна граната, плацдарм или стрелкови окоп и въпреки това ти демонстрираш повече привързаност и любов към тези неща, отколкото към собствения си син. Ти съсипа детството на Джордан и всички го знаят. Ти съсипа и Селистайн, но това го знаят малцина. Храбри ми генерале на републиката, дето си седнал тази вечер да съдиш сина си... ти не си и наполовината мъж, колкото е той, и никога не си бил. Да ти кажа ли какво умееш най-добре? Да биеш сина си и да биеш жена си. Ти не си нищо друго, освен мислител лека категория и грубиян тежка категория. И знаеш ли какво ти пречи да се превърнеш в пълнокръвен нацист? Само това дето не знаеш немски. Но ние тук имаме конституция, според която такива луди за връзване като теб трябва да си знаят мястото.
Отново чукчето.
— Млъкни, Джак! И седни на мястото си. Много си се разпалил, а ние още не сме започнали на сериозно.
— Не, ваша светлост — обади се Майк. — Вече дълбоко нагазихме в нашата драма.
— Искам да отговоря на Джак — рече генералът, изправи се и вдигна заплашително пръст. — Вашето е първото поколение, което опозори Америка. Когато страната призова синовете си, страхливите кръшкачи и мамини синчета от вашето поколение покриха срамотите си с женски гащи, взеха да получават астматични припадъци, слагаха захар в пробите си от урина, подлагаха се на диети, за да станат под нормалното тегло, или се тъпчеха, за да натрупат наднормени килограми, оплождаха приятелките си, за да избегнат повиквателните, и на цели тумби се присъединяваха към националната гвардия, само и само да не влизат в бой. Във Виетнам ние имахме нужда от железни мъже, а трябваше да ги избираме от цяла нация педерасти. Нашата нация се разваля отвътре. Гнои. Това е република без мъжка сила — затлъстяла, феминизирана, подпухнала от всички излишества на едно разкапващо се общество. Повръща ми се! Повръща ми се от такива като теб, Джак!
— Добре казано, генерале — обади се Кейпърс в последвалата тишина.
— Скъпи, защо не кажеш нещо за верността? — каза Селистайн Елиот, след което стана от мястото си. — Ти възпита Джордан да мисли, че верността е най-ценното качество на войника.
— И не се отмятам от думите си — отвърна й генералът, без да я гледа в очите. — Но Джак не знае нищо за верността, която имам предвид.
— Той може да те научи на вярност, за която не си и сънувал — каза му тя. — Джак нито веднъж не изостави нашия син. Той остана верен до края на единственото ни дете. Нито веднъж, нито за миг не се поколеба в своята преданост. Никога не отстъпи, не се скри, не отказа. И никога не поиска нищо в замяна, никога!
— Това не е вярно — казах аз.
— И какво получи в замяна, Джак? — попита Селистайн.
— Това, че Джордан ме обичаше. За мен той винаги е бил незаменим приятел. А този факт ме караше да се чувствам по-малко самотен — отвърнах.
Докато траеше тази размяна на реплики, Джордан не сваляше очи от баща си. Изражението му въобще не се промени. От погледа му струеше ведростта на един прекаран в монашество живот.
След това Майк продължи разказа.