— Дааа. Аз не бях. Дори тогава. Ако бях, щях да се махна навреме.
— Да се махнеш от какво?
— Тогава не знаех, че всичко, което правиш, е опасно — всичко! — най-малкото, най-незначителното нещо може да се окаже фатално.
— А според теб имаше ли някакви поличби или знамения, които да ни подскажат какво ще се случи. Ако го бяхме предусетили, може би щяхме да отидем на гледачка.
— Човек не вижда поличбите. Те нямат цвят, нито мирис и не оставят следи. Човек дори не ги усеща, преди да се свлече на колене и да заплаче под тяхното непоносимо бреме.
Завихме в тиха уличка, покрай гостилница и химическо чистене със запарени прозорци. От гостилницата ни лъхна миризма на чесън и пушена шунка.
— Тук не съм идвал. Сигурно наскоро са я открили.
— Чудесно! — каза Ледар. — Значи така променяме темата на разговор и бързо се спасяваме от ужаса на миналото.
— Ледар, мъча се да не мисля много за Южна Каролина. Особено за онези неща, които ми причиняват болка. Например Шайла. Надявам се, че разбираш. Ако пък не разбираш, прощавай, но не възнамерявам да искам разрешение за собственото си мнение. Нито пък ти трябва да искаш моето разрешение, за да пишеш каквото намериш за добре, по дяволите. Всъщност аз не знам ти някога да си писала за онова, което се случи с нас, боговете и богините от твоето детство.
— Ей, Джак, от години не бях чувала председателят на нашия клас да държи реч — присмя ми се тя и се усмихна.
— Ах, ти, малка мръсница. И аз веднага се хванах на номера ти.
— Странно, Джак, за мен Южна Каролина винаги е била забранена тема. Една думичка не съм написала за нея, една алюзия дори и мислех, че никога няма да напиша, докато Майк не ме покани на обяд в Ню Йорк миналия месец. Моите родители живеят в постоянен ужас, че аз може да разкрия тайните на нашия дом и така да опозоря навеки семейното ни име.
— Ледар, вашето семейство няма тайни — казах. — Има само сметки за уреждане.
— Учудва ли те това, че Кейпърс се е кандидатирал за губернатор?
— Кейпърс губернатор, разбира се! — изсмях се гръмогласно. — Това беше неизбежно. Не си ли спомняш как тръбеше още в първо отделение, че ще става губернатор? Представяш ли си? Такава амбиция и целенасоченост още на седем години?
— Разбира се, че си представям, Джак, не забравяй, че аз бях омъжена за него и му родих две деца — каза тя остро и в гласа й се долови нотка на огорчение.
— Ти много добре знаеш какво мисля за бившия ти съпруг — казах. — Дай повече да не говорим.
— Но ти не знаеш какво аз мисля за него — продължи тя. — Не и сега. Представяш ли си, той е кандидат на републиканците.
— На републиканците ли? — зяпнах аз. — По-скоро ще си направя операция за промяна на пола, отколкото да гласувам за републиканците, особено пък в Южна Каролина. Дори копеле като Кейпърс би трябвало да се засрами. Но, не. Не и Кейпърс. За срама няма роля в театъра на абсурда, който той разиграва на живо.
— Синът ми и дъщеря ми са най-големите му почитатели. Не ме обичат така, както обичат баща си. Той умее да омайва хората. Ако го сложиш до хамелеон, Кейпърс ще си смени цвета по-бързо от него.
— Не мога и да си помисля за тези копелета, без да почувствам вина. Изпитвам угризения и за това, че мразя Кейпърс, макар да имам абсолютно всички законни основания да го ненавиждам.
— Аз пък не се чувствам виновна, че го мразя — каза тя. — Спряхме за миг да погледаме една заспала на близкия перваз котка. — Веднъж ти се опита да обясниш връзката между католицизма и чувството за вина, но аз нищо не разбрах. Това, че сте католици, е също една от чудатостите на семейство Маккол.
— Вината е моята същност — обясних. — Главната тема в моя живот. У мен църквата почива върху основи, излети от чиста вина. И върху тях тя издигна храма си насред неукрепналата душа на едно дете. И подът бе застлан с вина. Статуите на светците бяха издялани от огромни блокове вина.
— Джак, вече не си дете, време е да се отърсиш от всичко това. Сигурно съзнаваш колко смешно и глупаво е то.
— Напълно съм съгласен с теб. Но ти си възпитавана в духа на англиканската църква, а нейните последователи чувстват вина само ако са забравили да нахранят понитата, с които играят поло, или ако акциите им на борсата не печелят достатъчно.
— Не за това говоря. Ти винаги действаш така, сякаш вината е нещо реално, нещо, което можеш да държиш в ръка. От това трябва да се отървеш, Джак.