— Аз смятам, че го мислят, и то много сериозно — каза Майк.
— Не си прав. Не обичам да цитирам баща си, но в едно нещо той е прав — продължи Джордан. — Казва, че единственият начин да провериш доколко един човек е убеден в каузата си, е да видиш какво е готов да рискува. Миналия месец ми каза, че не гледа сериозно на Кейпърс, защото според него изявите му са само поза.
— И какво трябва да направи Кейпърс, за да го опровергае? — попитах.
— Ако Кейпърс наистина вярва в това, което говори — изсмя се Джордан, — според баща ми той трябва да взриви целия Форт Джаксън. Баща ми не вярва на празни приказки. Щом убежденията ти са искрени, трябва да си готов да се жертваш за тях. Докато Шайла и Кейпърс само плямпат, без да действат, той не би им обърнал никакво внимание.
Войната обаче навлезе в живота ни много по-късно. Един ден, докато Джордан си седеше в стаята и четеше, а аз пишех писмо на мама, Майк цъфна на прага.
— Чухте ли? — попита той, а на врата му висяха три фотоапарата. — Войници от националната гвардия са убили някакви студенти по време на антивоенна демонстрация.
Погледнах през прозореца и видях как студентите изсипват всичкия си боклук през прозорците. Други тичаха като обезумели по улиците — пищяха и плачеха.
— Шайла и Кейпърс свикват демонстрация — каза Майк, надвеси се от прозореца на втория етаж и започна да снима бунта срещу убийствата в Кент.
Ако тези студенти бяха убити в известните с радикалните си възгледи Харвард или Колумбийския университет, поне щеше да има почва за тях, някакво смекчаващо вината обстоятелство. Но стрелбата срещу тринайсет студенти в тихото и идилично градче Кент в щата Охайо — един колеж, в който винаги е царяло тъпо примирение и мълчаливо съгласие с властите, ни разтърси. На всички стана ясно, че правителството е открило ловния сезон и всеки противник на войната ще бъде преследван. Много скоро обаче ужасът от това хладнокръвно убийство се превърна в гняв, дори най-хрисимите освирепяха, изпълниха се с величието на бойния дух. Университетите в цяла Америка се разбуниха като пчелни кошери. Интелектът и разумът минаха в нелегалност, добрите обноски заспаха зимен сън и дивият бунт надигна глава. Но никой не знаеше какво точно да предприемем.
По-късно това движение без посока се превърна в незабравимо усещане и то ми помогна да проумея закрилата на стадото, сигурността на множеството, утехата, която хората намират в тълпите религиозни поклонници. Никога не бях участвал в толкова голяма кауза. Ръцете ми трепереха от ярост, устата ми беше вечно пресъхнала; възбудата ме заслепяваше, пречеше ми да мисля трезво и все пак любопитството ми надделяваше над гнева, особено като гледах колегите си, много от които плачеха.
Щом нашата разярена тълпа стигна площада пред библиотеката, се разбра, че Кейпърс и Шайла са били вече арестувани за организиране на демонстрация без предварително разрешение. Вестта за тяхното арестуване бързо се разчу заедно с изненадващото допълнение, че лично президентът на университета се е застъпил за тях и е поискал да бъдат освободени.
Същата вечер Джордан, Майк и аз седяхме в „Йестърдей“, когато се появиха Шайла и Кейпърс. Посрещнахме ги с гръмки ръкопляскания и вдигнати във въздуха юмруци. Цяла нощ студентското ни градче се огласяваше от викове, една полицейска кола избухна в пламъци някъде край стадиона. Воят на сирени не спря до сутринта. Това, което ставаше в колежа, не можеше да се нарече анархия — нещо бе разклатило утайката на обществената апатия. Човек просто усещаше как летаргията ни се възпламенява и с всеки изминал час лумва във все по-буйни пламъци. През онази нощ простичкият факт, че живеем, ни се струваше вълнуващ като новооткрита религия. Атмосферата на заспалия град бе пропита с безпокойство и необузданост. По радиото и телевизията съобщиха, че нито един от убитите студенти не е бил радикално настроен, а един дори е бил в Корпуса за подготовка на запасни офицери. Полицията бе стреляла по мирна и беззащитна студентска демонстрация. Моето поколение се обедини в гнева си. Навсякъде родителите трепереха за децата си.
На следващия ден следобеда тълпите отново започнаха да се събират и тогава разбрах, че възбуденият инстинкт е много по-страшен от всяко предварително планирано и обмислено действие. Когато се приближихме към площада пред библиотеката, чух, че говори Шайла: „Вчера войната избухна и в Щатите. Защото сме против това нашите войници да загиват в една несправедлива война, те решиха, че може някои от нас да загинат тук, на място. Защото нашият протест е мирен, те решиха да действат с куршуми, за да ни подскажат каква ще бъде цената на този мир. Защото ние мразим войната, те решиха да обявят война на нас самите. Нека отвърнем на огъня им, като още по-твърдо защитим каузата на мира и на връщането на нашите войници в Америка. Нека първо погребем момчетата, а после да погребем и цялата Виетнамска война завинаги!“