Влязохме навътре в града и продължихме да вървим в пълно мълчание. На няколко пъти хвърлих бърз поглед към лицето на Ледар. Имаше нещо свенливо и сдържано в неговата красота. Беше толкова миловидна, че хубостта й приличаше повече на мисия, отколкото на дар божи. Оказа се, че Ледар няма никакво желание да отговори на предизвикателствата, породени от собствената й красота.
Още си я спомням как караше водни ски в реката на Уотърфорд, след като майка й й беше купила жълти бикини от Чарлстън. Беше страхотна гледка! Докато моторницата даваше газ, тя изпълняваше невероятни номера на ските, а в слалома нямаше равна на себе си. Но през онзи ден всички мъже от града бяха накацали по двата бряга на реката като врани на тел, за да се полюбуват на меките женствени извивки, които наскоро бяха заоблили слабото й момичешко тяло. Съзряването й беше толкова внезапно и очебийно, че се превърна в основна тема за разговор из билярдните зали и баровете. И тогава Ледар откри, че за нея красотата е истински тормоз, а сексапилната външност — гнет и непоносимо страдание. Тъй като нищо друго не я притесняваше така, както нежеланото внимание от страна на мъжете, Ледар прибра жълтите си бикини в куфара с ненужни детски рокли.
Загледах се в нея. Лицето й имаше прелестни черти.
— Обеща да ме повозиш на гондола — смени темата тя, след като поехме отново към Канале гранде.
— Тук сме близо до пристана на Джино. Най-красивият от всички гондолиери.
— Налита ли на красиви американки?
— И още как! — казах и й намигнах.
Докато се разхождахме по улиците — толкова тесни, че въздух не достигаше, — подушихме миризмата на пържен лук, а над каналите доловихме звука на приглушени, сякаш понесени от течението загадъчни гласове. Ледар се спря пред магазина за маски, откъдето гледаха гротескни, получовешки лица, застинали в безмълвния ужас на своето кухоочие. Продължихме да вървим сред звъна на черковни камбани и детска глъч, сред гукащи гълъби и екота на собствените ни стъпки.
Джино стоеше на пристана, недалеч от Академията, видя ни и се усмихна. Представих го на Ледар и той направи дълбок поклон. Джино беше нисък рус мъж с типичното за всички гондолиери изваяно мускулесто тяло. Забелязах го как погълна Ледар с един-единствен поглед на одобрение и възхита.
Гондолата яхна водите на Канале гранде с гордо изпъната лебедова шия. Ледар седна до мен и ме хвана под ръка. Джино гребеше зад нас с мощни отмерени движения — съвършен синхрон на китките с останалата част на ръката.
— Този град омагьосва действителността — каза Ледар. — Откакто пристигнах, се чувствам като контеса. А сега, както сме се понесли по канала, имам странното усещане, че съм направена от коприна.
— Скоро ще ти се прииска да си направена от пари — отвърнах, — защото скъпотията е такава, че и в рая да живееш, по-евтино ще ти излезе.
— Мислиш ли, че раят е по-красив от Венеция? — попита тя и се огледа наоколо.
— О, ти искаш от мен да знам твърде много.
Спомних си моя престой във Венеция по време на големия карнавал, след смъртта на Шайла, когато трябваше да пиша репортаж за този пир, провеждащ се в навечерието на Велики пости. През най-разгулните часове на онази нощ аз не престанах да се удивлявам на венецианци, които се отдаваха на удоволствията на плътта с такова открито безсрамие, а още на следващия ден щяха смирено да потънат в мрачните радости на благочестивите лишения и себеотрицанието.
През онзи февруари беше завалял сняг и дълбоки преспи, довеяни чак от алпийските проходи, покриваха улиците. Изведнъж се почувствах като дете и заедно с другите туристи започнахме да се замеряме със снежни топки насред Сан Марко. Бях забравил, че южняците изпадат във възторг само при вида на сняг. Той винаги ни изненадва.
Купих си маска и карнавален костюм, за да мога успешно да се смеся с тълпата на този преобразен град.. Хукнах по улиците, като се присъединявах ту към някоя гуляйджийска компания, ту към пиршество, на което не бях поканен, оставяйки се на тълпата да ме води из побелелите от сняг, осветени с факли площади. Смълчан под прикритието на карнавалния си костюм, аз се носех из този бял, осеян със звезди свят, който ми бе така чужд, както и ангелите спасители, изпълнили църковните стенописи.
Тичах по хлъзгавите, сумрачни улички, навлизайки все по-надълбоко в утробата на Венеция. Исках да плача, веднъж да поплача за клетата навеки изгубена Шайла. Мислех, че сълзите ми ще потекат с лекота зад паравана на маската, но отново — за кой ли път — се оказах неправ. След смъртта й нямах време да плача за Шайла, прикривах скръбта си с извинението, че Лия има нужда от силен, а не съсипан баща. Затова уредих тази среща със себе си по време на карнавала и докато навлизах в дебрите на заснежения град, исках да излея всичките си сълзи, които ме задушаваха. Но не пролях нито една, защото духът на този град ме издигна заедно с парцалите от мъгла, които се носеха над водата.