Селистайн изгорила писмото на сина си, защото знаела, че мъжът й няма да преживее такова нещо. Хвърлила остатъците в канала на кухненската мивка, наляла си едно питие и зачакала връщането на съпруга си.
Пропила се. Мъжът й решил, че това е вследствие смъртта на Джордан. Лодката му била открита да се носи по вълните на Атлантика, а цялата й вътрешност била опръскана с кръв нулева група. Рибарят, който я открил, разправял, че имало толкова кръв, сякаш бик са клали вътре.
Именно тогава Елиот се обърнал към един капелан и той го посъветвал да бъде отслужена литургия в памет на Джордан.
Селистайн Елиот не изтрезняла цели три години — тъгувала по сина си, мразела генерала, но и себе си, задето няма сили да го остави. Нейното пиянство бе такъв срам за генерала, че той бил принуден да се оттегли преждевременно от активна служба. На два пъти генерал Елиот трябвало да научи горчивия урок, че врагът вкъщи е десет пъти по-опасен от врага на бойното поле.
Майк Хес се изправи.
— Всичко това е станало преди петнайсет години. Ужасно е, че е коствало живота на двама млади. Никой не отрича това. Но животът продължава. Ние всички изстрадахме тази война и тя ни промени по различен начин. Нашето поколение се раздели на две. Двете половини се мразеха, не си говореха. Защо? Тук сме се събрали в името на опрощението.
— Не! — обади се генерал Елиот и стана на крака. — В името на справедливостта.
— Чия справедливост, генерале? — обади се монахът от Мепкинското абатство. — Твоята или Божията? Какво търсиш — военна справедливост или божествена справедливост?
— И двете, отче — отвърна му генералът. — И ако питаш мен, ти и целият ти орден се изправихте на пътя на справедливостта.
— Ние познаваме сина ти като добър свещеник и Божи служител — каза отец Джуд с тих глас.
— Той е отнел живота на двама млади — каза генералът. — Това е всичко, което и Бог трябва да знае за моя син.
Съдията Маккол удари чукчето и погледна часовника си.
— Хайде, по-стегнато. Трябва вече да приключваме.
— По какъв начин напусна страната, сине? — провикна се генералът. — Лодката ти се полюшваше празна насред океана.
— С помощта на сърфа — каза Джордан. — Минаха два дни, преди да стигна до сушата. Останах цяла седмица на остров Орион в рибарската хижа на Макколови. Преживявах с риба и раци, които ловях нощем. Когато възстанових силите си, взех лодката на Джак и цъфнах в къщата му посред нощ.
— Сега вече мога да продължа аз — казах.
Скръбта ме затисна като камък. След службата в памет на Джордан аз се заключих в стаята си. Исках да си възстановя точно от кой момент нататък всичко тръгна наопаки.
Скоро след това Шайла тръгна за някаква антивоенна демонстрация пред сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Отказах да я придружа. Бях си обещал никога повече да не ставам жертва на независещи от мен обстоятелства. Исках да заживея сдържан и предпазлив живот. Джордан беше станал жертва на неспособността си да се примири със своя баща или да излезе от неговата орбита. Шайла се хвърляше с главата напред и прегръщаше всяка нова идея, която можеше да даде смисъл на живота й. Като някакъв заблуден равин, животът й мина в непрестанно търсене на едно все още ненаписано Петокнижие.
Майк продължаваше да гори с пламъка на своята неугасима амбиция. Работеше в агенцията на Уилям Морис в Манхатън, когато в сауната на нюйоркския Атлетик Клъб случайно срещна човека, който му възложи първия филмов проект. Всяка вечер ходеше на кино или театър и пишеше дълги писма, в които описваше представленията със своите критични бележки към тях или с идеи как би ги поставил, ако той е режисьорът. Майк не страдаше от южняшкия недъг да гледа вечно назад към миналото. Докато аз открих, че повече ми се удава да се затварям в себе си до степен на пълна парализа.
И точно тогава една нощ се събудих, защото някой грубо запуши устата ми с длан. Опитах се да извикам, но чух гласа на Джордан, който ми прошепна да мълча. Опипах в мрака лицето му, за да се уверя, че това е той. Бях толкова изненадан, че навлякох чифт бермуди и една тениска и излязох навън с него. Седнахме на плаващия пристан и топнахме босите си крака във водата.
— Как е дядо Боже? — попитах. — Чух, че си ходил да го видиш.