— Мамо, аз съм монах — обади се Джордан. — Килиите не ме плашат. Те не са нищо друго, освен място за молитва.
— Но, Джордан, ти беше откраднат от мен — проплака тя. — Никога няма да му простя това. Нито ще простя на себе си, че допуснах това да стане. Развеждам се с баща ти заради срама, който ми причини — срам и изнемога.
— И бъркаш, Селистайн — рече генералът. — Ти не обичаш Джордан повече от мен. Само така изглежда. Това е всичко.
— Продължавай, генерале — подкани го Майк Хес, но думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като молба.
— Обичам Джордан не по-малко от жена си. Но в рамките на собствените си убеждения. Аз умея да предвождам момчета в битки. Малцина могат да се похвалят с тази дарба. Лесно общувам само с войници. Един добър баща не би могъл да бъде толкова добър войник.
Баща ми удари чукчето и взе думата.
— Рембърт, ти не си вече морски пехотинец. Всичко свърши. Кажи сега какво ще правим с Джордан.
— Ще го държа отговорен — отвърна генералът.
— Днес видях нещо, което ме изненада — продължи баща ми и най-неочаквано ме погледна. — Джордан те уважава много повече, отколкото Джак мен. Вижда се с просто око. Но като че ли това не означава нищо за теб.
— Джордан бе възпитан да различава доброто от злото — рече генералът, — но когато родината го призова, той не откликна.
— За Виетнам ли намекваш? — попита Кейпърс.
— Да, за Виетнам — отвърна генералът. — Човек не си избира кога да се роди, но съм благодарен, че не съм част от вашето поколение, което и една война не можа да преглътне.
— Рембърт, не се излагай! — скастри го баща ми.
— Да се излагам ли? — попита генералът с леден глас.
— Джордан дойде тук, защото искаше да ти разкаже своята история — каза съдията. — Всички ние сме второстепенни герои.
— Маккол, ти се би с германците в Европа. Наградиха те с орден. Какво мислиш тогава за Джак и другите, за начина, по който реагираха, когато родината ги призова?
— Аз нямаше да постъпя като тях — призна баща ми.
— Ето, видя ли?
— Но нека бъдем справедливи. Ние ги мерим с аршин, който отдавна е излязъл от употреба — каза съдията. — Синът ми Джак отстояваше собствените си убеждения. Защото така е научен. Така го възпитахме.
— Лентата е на свършване — провикна се Майк. — Трябва ни край, завършек.
Генералът се изправи и отиде до Джордан, който го гледаше с немигащ поглед.
— Ти каза в началото, че това е нещо като съд — обърна се генералът към Майк. — Искам да гласуваме за това дали Джордан е виновен или невинен.
— Добре — отвърна Майк. — Аз казвам: невинен.
— Невинен — почти едновременно се обадиха Ледар и Селистайн.
— Невинен — казаха абатът и отец Джуд.
— Невинен — повториха Бетси и Кейпърс.
— Невинен — каза баща ми, съдията.
— Сега е мой ред — рече генералът и гласът му се разтрепери. — Съжалявам, сине.
Джордан нежно покри устата му с длан.
— Не казвай нищо, татко. Знам как се чувстваш. Дойдох само за да се помиря с теб. Исках да изляза от този театър с мисълта, че вече имам баща. Показах на всички, че не мога да живея без теб.
— Не мога да се променя, сине, такъв съм. Кажи ми, че не беше прав.
— Никак не бях прав, татко — рече Джордан. — Омразата ми към теб ми пречеше да виждам нещата ясно. Трябваше да те послушам, да следвам пътя, който бе предначертал за мен. Америка е добра страна, струва си да умреш за нея, дори когато бърка.
— Стига, Джордан! — обадих се аз. — Това беше една гнусна война. Не му давай да ти натрива носа заради нея.
— Какво да направя, татко? — попита Джордан в очакване на бащината присъда.
— Предай се — каза генералът. — Ако се предадеш, аз ще застана до теб, ще се боря за теб.
Джордан се поклони в знак, че приема волята на баща си. Двамата траписти станаха и тръгнаха към него — слаби, изпити, закалени в молитвите хора. Джордан коленичи и получи благословията им. Тогава абатът рече:
— Рано тази сутрин Джордан ме накара да се обадя на генерал Пиътрос на остров Полък. Казах му, генерал Елиот, че утре по обяд вие лично ще предадете сина си на началника на военната полиция. Генерал Пиътрос обаче иска първо да се отбиете в кабинета му. Каза, че познавал Джордан от дете.