Приглушеният плач на Селистайн Елиот прониза настъпилата тишина. Тя стана и изтича към сумрака в дъното на сцената. Джордан се спусна след нея, за да я утеши. Всички се изправихме. Видях как баща ми се приближи до генерала, който изглеждаше някак победен и съсипан, след като извърши единственото нещо, което му повеляваше съвестта.
39
Идва време, когато всеки син трябва да мине през това, мислех си аз и застанах до братята си край леглото на мама. Обонянието ми долови металния мирис на химиотерапията, усетих го дори върху езика си. Тази химиотерапия трябваше да унищожи белите кръвни телца, които бяха задръстили кръвообращението на Луси и задушаваха живота на червените й клетки. Представих си как кръвта на майка ми се превръща в смъртоносен белезникав сняг. Когато я погледнах, в красивите й сини очи за пръв път видях ужас. Всяка фибра на тялото й трепереше с вибрациите на безименен страх.
И петимата се бяхме събрали край леглото на Луси, обсипвахме я с целувки, докато най-накрая тя ни помоли да си вървим. Тий се разплака и рече:
— Обичам те, мамо, обичам те с цялото си сърце и душа, въпреки че направи всичко възможно да съсипеш живота ми.
Изсмяхме се, а Луси ни махна за сбогом. Всички си тръгнахме, остана само Тий, който според графика трябваше да поеме първото дежурство. Докато си разпределяхме часовете за бдение, никой не искаше да включваме и Джон Хардин, но той така се разсърди, че за да не го обидим, му дадохме първото нощно дежурство, тъй като и без това си имаше проблеми със съня. Погледнах шумните си развълнувани братя и по лицата им разбрах, че никой от тях не е подготвен за следващите трийсет или четирийсет години, които ще трябва да преживее без Луси.
В чакалнята изпихме по още едно кафе, обвити в цигарен дим, мрачни мисли и безутешни страхове. Всички бяхме забелязали ужаса в очите на Луси.
— Аз съм единственият, който продължава да смята, че мама ще живее още поне десет години — каза Джон Хардин. — Докато вие не вярвате, нали?
— Джон Хардин, аз поемам първата смяна. Ела да ме смениш в полунощ. Останалите сте свободни — каза Тий и ние се разпръснахме.
Точно в полунощ, когато цял Уотърфорд бе потънал в дълбок сън и морето се отдръпна от мочурищата и широките речни ръкави заедно с отлива, Джон Хардин сменил Тий. Полузаспал, Тий тръгнал да си върви, като забравил дори да стегне връзките на обувките си.
След половин час една сестра влязла, за да смени системата с химиотерапия, и после каза, че Джон Хардин изглеждал напрегнат, но се държал много приятелски с нея, докато измервала температурата и кръвното на Луси. Когато обаче Дюпре пристигнал в седем сутринта, заварил стаята празна. От Джон Хардин и Луси нямало и следа. Само при страничния вход на болницата открил инвалидната количка, която по всяка вероятност бе използвал, за да изведе Луси от болницата. Беше оставил бележка под възглавницата й, на която пишеше: „Не давам повече да убивате мама с отровите си. Може да ми викате, че съм луд, но така тя ще разбере, че я обичам повече от скапаните си братя.“
Когато научихме какво се е случило, се събрахме у съдията да обсъдим стратегията на предстоящото издирване.
— Взел е колата на мама — казах аз. — Когато се поуспокои, доктор Питс ми каза, че от килера в къщата липсва цялата храна. Както и пиенето. От скрина за бельо са изчезнали одеала, чаршафи и кърпи. Когато Дюпре се обади тази сутрин, веднага отидох до къщата на дървото, но там няма никой.
— Той няма нито кредитна карта, нито пари в брой — додаде Дюпре. — Портмонето на мама не е пипано. Няма къде да отиде. Всички патрули по пътищата са предупредени да търсят колата на мама.
— Джон Хардин може и да не е съвсем в ред — каза Тий, — но за такива работи акълът му щрака. Бас държа, че си е изготвил план, и то страхотен.
— Знаете ли защо се стигна до тази бъркотия? — обади се Далас. — Защото нашите ни възпитаха да вярваме в доброто у хората. Никой нормален човек нямаше да разреши на психар като Джон Хардин да дежури край леглото на една умираща жена. Никой, освен нас. Ако бяхме възпитани не в либералната, а в консервативната традиция — като всеки бял южняк, — никога нямаше да оставим един откачен да пази мама.
— Да, но всички консерватори са егоцентрици, подлеци, реакционери и досадници — намесих се аз.
— Точно такъв искам да бъда — кимна Далас.
Въпреки че много лоши неща могат да се кажат за малките щати като Южна Каролина, хубавото в тях е, че всички живеят задружно. За по-малко от двайсет и четири часа целият щат беше на крак и търсеше червен „Кадилак Севиля“, модел 1985-а, с леко мръднал шофьор и болна жена с изтощен, нездрав вид.