— Сега пак ще ни кара да се събличаме голи и ще се присмива на малките ни пишки, както стана на моста, спомняш ли си? — попита ме Тий, но аз му направих знак да мълчи.
Далас не издържа и излезе от прикритието си. Опита се да респектира малкия ни брат с престижа на професията си.
— Предай се, Джон Хардин — заповяда му Далас и размаха парче хартия. — Това е съдебно решение за твоето арестуване, братле. Подписано е от трима полицейски началници и от родния ти баща. Татко иска да бъдеш арестуван и тикнат зад решетките. Държи да те заключат в единична килия. Аз съм единствената ти надежда, Джон Хардин. Аз ще издействам да те пуснат под гаранция. Само един блестящ адвокат, който знае как да омагьоса съдебните заседатели, може да те спаси от пандиза. Джон Хардин, знай, че в три щата те търсят под дърво и камък. Обявено е общонационално издирване за теб.
— На колене! — извика му Джон Хардин. — На колене или ще ти отнеса главата. Още сега! И знай, че няма да престоя и една минута в затвора. Ясно ли ти е защо? Защото съм луд. При това освидетелстван. Само ме дразните, така правехте и когато бях малък. Кой знае, сигурно от вас съм пипнал тая шизофрения.
— Кой знае — повтори Дюпре. — А може да е и от манджите на мама.
— Млъквай! — изпищя Джон Хардин. — Само още една дума срещу мама, и с теб е свършено! Може и да не е била съвършена, но помисли си за кого се е омъжила — за нашия ужасен баща, който не заслужава да го познаваш, камо ли да се омъжиш за него. И тя е имала мечти, красиви мечти, но какво е получила — четирима синове, дето са... хвани единия, удари другия. Признавам, че и аз я разочаровах. Но тя винаги ми е казвала, че аз съм прекалено чувствителна душа за този увълчен свят. Пренесла е целия си живот в жертва на татко и на вас, смрадливи копелета. Само мама ме разбира на този свят.
— Тогава защо я убиваш, Джон Хардин? — попита Дюпре с делови глас.
— Не говори глупости! Само да го кажеш още веднъж, нещастник такъв.
— Той е прав — обади се Далас. — За мама има само едно спасение и то е в химиотерапията.
— Трябва да видите какво й коства тази химиотерапия — обади се Джон Хардин с ужас в гласа. — Не може да задържа никаква храна. Всичко повръща. Тази химия я убива отвътре.
— Трябва да върнем мама в болницата — каза Дюпре и се изправи на крака.
— На колене! — изкомандва го Джон Хардин и го удари в свивките на краката с приклада си.
В този миг вече ми прекипя и повече от яд, отколкото от смелост, се хвърлих шумно напред и без дори да поглеждам към Джон Хардин, изтичах до входната врата, блъснах я и влязох при мама. Тя лежеше до една пламтяща печка — почти в безсъзнание, в спален чувал, който беше мокър от пот. Сложих ръка на челото й — гореше. Луси отвори очи и се опита да каже нещо, но треската погълна думите й и нищо не излезе от устата й. Вдигнах я на ръце — бях бесен и нищо не можеше да ме спре.
Излязох навън и тръгнах към Джон Хардин, чиято пушка сочеше право между очите ми.
— Върни мама в къщата или те пращам на небето.
— Махни се от пътя ми, Джон Хардин. Мама цялата гори и ако до един час не я върнем в болницата, с нея е свършено. Ти какво искаш, да я убиеш ли?
— Не, Джак. Кълна се в Бога, опитвам се да я спася, да й помогна. Питай я, ако не вярваш. Събуди я. Тя знае какво се опитвам да направя. Само дето забравих да взема аспирин. Това е всичко. Обичам я повече от всеки друг. Във всеки случай повече от вас, момчета. И тя го знае.
— Тогава помогни ни да я заведем там, където може да бъде спасена.
— Моля те — казаха в един глас Далас, Дюпре и Тий и Джон Хардин свали пушката си.
Дори след като я върнахме в болницата, Луси остана в натрапеното й царство на делириума. Отново се скупчихме край нея и молитвено заповтаряхме „обичам те, мамо“ с надеждата, че ще облекчим самотата и страданието й. Неприятният мирис на химиотерапията изпълни стаята, а бистрата течност капка по капка се запромъква във вената на дясната й ръка. Изгаряше всичко по пътя си и убиваше всяка клетка — и добра, и лоша. Пое по магистралите, свързващи отделните й органи, сякаш бяха отдалечени градове, поведе я към олтара на смъртта. Цялото й същество се обърна навътре, графиката на жизнените й функции се люшна колебливо, а младият лекар заби тревожен поглед в монитора. Той трябваше да направлява стъпките й по този последен път на живота, да я доведе до крайната спирка и да изключи химиотерапията, оставяйки попареното й и измъчено тяло само да се оправя оттук нататък.