— Виждаше се, че ти е много зле — промълвих.
— Затова се моля по-скоро да си остана насаме с моя рак — рече Луси. — Тялото ми не иска тая химия, дето се произвежда във фабриките. Левкемията може и да ме убива, но поне си е приготвена по моя рецепта.
— Ще се оправиш, мамо — казах.
— Няма — отвърна Луси. — Приятно ми е да ви слушам как всички ме успокоявате, но това няма да стане. Най-интересното е, че очаквах да ме е страх. Но онова, което чувствам, е по-скоро някакво облекчение и примирение. Чувствам се част от нещо друго, необятно. Ето сега, бях се загледала в луната. Погледни я, Джак. Изпълнила се е почти докрай. Когато бях малка, смятах, че и луната като мен е родена някъде из високите планини. Знаеш ли, сине, не мога да си спомня как изглеждаше лицето на мама. Но тя беше много мила жена, родена с много лош късмет. Веднъж ни посочи луната, на мен и на брат ми. Знаела от майка си, че там живее една дама, но много малко хора могат да я видят. Трябвало да си безкрайно търпелив, защото тя била свенлива и не разкривала красотата си пред всекиго. Косата й била като сияещ ореол, а профилът й — самото съвършенство. Досущ като камея — онези брошки, дето ги продаваха в бижутерските магазини в Ашвил. Човек можел да я види само при пълнолуние. Не се показвала на всекиго.
— Защо никога не си ми разказвала тази история?
— Току-що си я спомних. Непрекъснато ме връхлитат спомени от миналото. Толкова много, нижат се като на лента пред очите ми. Бедният ми мозък сигурно бърза да си припомни всичко, преди да изключи — каза тя. — Главата ми е като галерия, която не отказва картина — приема всичко наред, без да пита.
— Сигурно е много забавно.
— Джак, помогни ми.
— С удоволствие, мамо. Кажи какво мога да направя.
— Тъй като умирам за пръв път, не знам как се постъпва — рече Луси. — С доктор Питс ще се оправя — там е лесно, защото той много ме обича, пък и никога не е знаел коя съм всъщност. Но с вас, момчета, нещата са по-сложни. Толкова строга бях с вас, на толкова ненужни изпитания ви подложих. Не знаех, че невежеството ми може да ви навреди, както и стана. Бях се нагледала на толкова страхотии през собственото си детство, че за мен най-важното бе да сте добре нахранени и дебело облечени. Представа си нямах какво е това психология. Отгледах пет прекрасни момчета, които обаче не бяха щастливи, защото нещо липсваше на нашето семейство, нещо не беше наред. И всички си го изкарваха на мен. Защото непрекъснато бърках. Каквото и да подхванех, все ми беше за първи път. Всичко трябваше да уча в движение по пътя на опита и грешката — това бе единственото училище, което съм посещавала.
— Беше страхотна, мамо. Справи се отлично.
— За друго искам да ти благодаря.
— Недей, няма нужда.
— Никога не съм ти казвала, че ти ме научи да чета — рече тя.
— Не знаех.
— Когато беше в първо отделение, връщаше се вкъщи и започваше да разказваш какво си научил в училище. Двамата сядахме, за да приготвиш домашното си.
— Така правят всички деца.
— Изпитвах истински ужас, че някой може да разбере — каза мама. — Джак, ти беше толкова търпелив с мен. А аз се чувствах толкова неловко, че дори не събрах сили да ти благодаря.
— Удоволствието е мое, мамо. Както и за всичко друго, което съм направил за теб.
— Тогава защо всички са толкова сърдити?
— Защото никой не може да понесе мисълта, че ти умираш — отвърнах. — Нито един от нас не е в състояние да преработи тази информация, без да полудее от гняв.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Джак?
— Да. Не умирай. Остани тук. Слез от този влак, мамо.
— Този влак минава за всички, сине.
— Да, ама Джини Пен е заумирала от двайсет години и още е жива — казах аз.
— А, тя лесно няма да се даде — рече Луси и се усмихна. — Боже мой, ние двете какви битки сме водили — това войната между Севера и Юга нищо не е в сравнение с нашата. Кажи, Джак, вие с Шайла карахте ли се много?
— Не, почти не сме се карали. И двамата винаги знаехме какво мисли другия. В много отношения ние с Шайла си приличахме. Ти как смяташ, дали се самоуби, защото не успях да направя живота й по-щастлив?
— Не, разбира се, че не. Двамата бяхте лудо влюбени един в друг. Нали знаеш, че още от малка чуваше гласове — те я убиха. Също като Джон Хардин. Чувствителни души са те, а чувствителните мъчно оцеляват. Природата-майка ненавижда хрисимите и добрите. Шайла беше дълбоко наранена душа. Ти, сине, успя да я предпазиш от моста доста дълго време.