Марта се замисли.
— Аз го уважавам, Джак. Съжалявам го. Заради всичко, което е преживял.
На изхода пред охраната се спряхме и останахме прегърнати за миг.
— Оценявам постъпката ти, Марта. Това е страхотен жест и аз ти благодаря.
— Надявам се, че това е само началото. Джак, искам Лия да стане част от нашия живот. Освен това мама много държи да се види с теб.
— Благодари й от мое име. Ще си помисля.
— Ти и Шайла! — зачуди се Марта. — Така и не разбрах какво ви свързваше.
— Никой не разбра — отвърнах аз и тя се обърна с лице към непроницаемите погледи на тежко въоръжената охрана.
Върнах се в апартамента и до края на деня останах да работя върху една статия за Венеция и „Грити Палас“.
За да уловя атмосферата на всяка страна, която посещавам, аз непрекъснато се опитвам да превърна носталгията в съчинение, описвайки онова, което местните хора най-много ценят в собствената си страна. Да пишеш за Венеция обаче е голямо предизвикателство. Градът е като опашката на паун, разтворена на фона на Адриатика, а самата безбрежност на сияйното му водно очарование те кара да копнееш за нов таен език с още неизползвани думи. Нетленната красота на Венеция винаги ме е изправяла лице в лице с нищетата на езика. Час след час се опитвах да направя този претъпкан с чужденци град мой и само мой. Опитвах се да видя в него неща, които биха изненадали и самите венецианци.
Когато свърших, напечатах и четирите рецепти, които бях получил от различни главни готвачи във Венеция, и адресирах статията до редактора на „Пътешествия в лукс“ на „Ню Йорк Таймс“. Предадох пратката на портиера и тръгнах пеш към училището, което Лия посещаваше веднъж седмично.
Лия се появи, заобиколена от група деца. Щом ме видя, тя се затича към мен и скочи в обятията ми.
— Леля Марта успя ли да хване самолета? Татко, тя много ми хареса. Толкова неща имахме да си кажем.
— Тя направо те обожава, съкровище. Както и всички останали.
— Попита ме нещо, на което не можах да й отговоря — каза тя, като поехме бавно към къщи.
— И какво беше то?
— Татко, аз еврейка ли съм? — попита Лия. — Марта ми зададе този въпрос, а и равинът — той непрекъснато ни го задава. Равинът никак не е доволен, че ходя на католическо училище.
— Сестра Розария пък не харесва, че ходиш на еврейско училище. Но според еврейските закони ти си еврейка.
— А според теб? — попита тя. — Според теб каква съм?
— Не знам, Лия — признах си, докато пресичахме шумните улици към Тибър. — Особено нещо е религията. Израснах като католик, но църквата често ме е поставяла на мъчителни изпитания. Тя ме нарани дълбоко и ме накара да се страхувам от света. Но пак тя ме изпълни с изумление и вечна възхита от света. Майка ти беше еврейка и се гордееше с това. Тя би искала да те възпитам като еврейка и затова те записах в еврейското училище.
— А ти каква искаш да бъда?
— Какво искам аз, Лия, не е важно. Самичка трябва да си избереш. А онова, което бих искал, е да изучиш и двете религии и да отхвърлиш и двете.
— Те различни богове ли почитат?
— Не, скъпа. Мисля, че и в двете става въпрос за едно и също нещо. Слушай, знам, че един ден горчиво ще съжалявам за тези приказки. Има опасност да израснеш без религиозни корени и когато станеш на осемнайсет, сигурно ще се почувстваш така объркана, че ще навлечеш жълто сари, ще си обръснеш главата, ще припяваш „Харе Кришна“ и ще подрънкваш на дайре насред летището в Атланта.
— Как изглежда Южна Каролина? — попита Лия, за да смени темата.
— Отвратително. Ужасно грозна и потискаща гледка. Винаги нещо смърди, а по земята пълзят гърмящи змии. Според законите й всички деца са роби от деня на раждането си, докато станат на осемнайсет. На територията на щата е забранена продажбата на сладолед и бонбони, а всички деца са задължени да изяждат по два килограма брюкселско зеле на ден.
— Мразя брюкселското зеле.
— И това е още нищо. Всички малки котенца и кученца биват удавяни веднага след като се родят. Такъв е щатът. На човек въобще не му се ходи там. Повярвай ми.
— Леля Марта казва, че било много красиво и тя настоява да й гостувам през лятото. Може ли да отида?
Продължихме да вървим, без да й отговоря.
— Какъв сладолед искаш? — попитах я, като влязохме в кафенето на Пиаца Трилуса.
— Ягодов — отвърна тя, — но това не е отговор на въпроса ми.
— Трябва ли да разбирам, че искаш да ядеш по два килограма брюкселско зеле всеки ден и да бъдеш продадена в робство?