— Говориш ми всички тия неща, за да не те питам за мама.
Мълчаливо изядохме сладоледа си. Моят беше лешников и ми напомни за дим, лед и мрак. Този ден Лия си избра ягодов. Редуваше ги — един ден лимонов, на другия — ягодов; по този начин внасяше ред и порядък в живота си на останало без майка сираче.
Спряхме се на моста Систо и се загледахме в Тибър.
— Аз знам всичко за мама — каза Лия и близна от сладоледа си.
— Ако Марта си е позволила да каже и една дума...
— Не, не е тя — скочи Лия. — Знам отдавна.
— Откъде? — попитах я небрежно, без да откъсвам поглед от реката.
— Чух Мария да говори на портиера — каза тя. — Не знаеха, че ги слушам.
— И какво каза тя?
— Че мама се е убила, като скочила от един мост — рече Лия и докато произнасяше думите с детинска, но същевременно тържествена сериозност, сърцето ми спря. Опита се да ги изрече делово, но думите й отекнаха убийствено с цялата достоверност на тази смърт. В този миг осъзнах, че отнасяйки се с нея като към равна, аз всъщност я бях лишил от възможността да бъде дете. Дори още по-лошо, бях й позволил да се превърне в нещо като майка, открадвайки от едно състрадателно и енергично дете онова, което собствената ми майка почти никога не ми е давала. Бях позволил на Лия да понася моята неутешима скръб и така бях превърнал детството й в задължение.
— Мария каза, че мама се пече в ада. Така ставало с хора, които се самоубиват.
— Не е вярно. — Коленичих до нея и я прегърнах. Опитах се да видя дали плаче, но не успях поради сълзите в собствените си очи. — Лия, твоята майка беше най-прекрасната, най-милата жена, която съм срещал. Няма бог, който ще накаже толкова добра и почтена жена. Няма бог, който ще упрекне жена, страдала толкова много. Ако ли пък има такъв бог, плюя аз на него. Разбираш ли?
— Не — отвърна тя.
— На моменти майка ти изпадаше в дълбока тъга — прошепнах аз. — Тя усещаше приближаването на тези моменти и ме предупреждаваше, че ще изчезне за известно време. Но винаги се връщаше. Имаше много доктори, болници. Предписваха й хапчета, правеха всичко възможно и тя винаги се връщаше. С изключение на последния път.
— Трябва да е била много тъжна — каза Лия и се разплака, като вече не криеше сълзите си.
— Да, много.
— Не можа ли да й помогнеш?
— Опитах се, Лия. Съмняваш ли се?
— Аз имам ли вина? Тя беше ли тъжна, когато съм се родила?
Клекнах и отново я притиснах към себе си. Оставих я да се наплаче, изчаках, докато се поуспокои, и продължих:
— Лия, ти беше най-обичаното бебе на света. Очите на майка ти се изпълваха с любов, щом те погледнеше. Не те оставяше и за миг, ако можеше, щеше да те кърми цял живот. Шайла обожаваше всичко у теб.
— Тогава защо, татко? Защо?
— Не знам, съкровище. Но ще се опитам да ти кажа всичко, което знам и което съм разбрал. Обещавам ти, но само при едно условие: да махнеш ягодовия сладолед, който капе във врата ми.
Двамата се разсмяхме и избърсахме сълзите си един на друг със салфетките, които ни даде продавачът на сладолед. Лия попи разтопения сладолед от врата и ризата ми.
— Как мислиш, дали я е заболяло? — попита Лия. — Когато се е ударила във водата.
— Мисля, че не е усетила почти нищо. Беше взела много хапчета, преди да тръгне с колата си към моста.
— А мостът, татко? — продължи тя. — По-висок ли беше от този?
— Много по-висок.
— Дали си е спомнила онази нощ на плажа? Когато къщата паднала в морето. А тя се е влюбила в теб.
— Не, съкровище. Тя просто бе стигнала един предел в живота си, от който не можеше да продължи нататък.
— Много е тъжно. Много е тъжно, татко — каза Лия.
— Затова не събрах сили да ти кажа по-рано. Затова отлагах този ден. Защо не ме попита веднага щом разбра?
— Защото знаех, че ще плачеш. Не искам да си нещастен, татко.
— Това ми е работата, съкровище: да бъда нещастен — казах и погалих тъмната й коса. — Това не бива да те тревожи. Казвай ми всичко, което си мислиш.
— Това не е работата ти, татко. Твоята работа е да се тревожиш за мен.
Вдигнах я на ръце и я качих на конче върху широките си рамене. За мен тя беше най-скъпоценното нещо в света.
— Хлапенце мило, сега вече знаеш всичко. Трябва да свикнеш с тази смърт, защото мисълта за нея ще те преследва до края на живота ти. Но ние двамата сме отбор, нали така? И няма да се предадем. Сега ясно ли ти е?