— Джак, кажи й какво мисля за Шайла. Кажи й, че според мен Шайла е единствената светица, която съм срещнал, единствената свята жена.
— Жалко, че не се омъжи за светец. — Станах да си вървя.
— Да, защото ти не си дори и подобие на светец — съгласи се Джордан. — Но затова пък се омъжи за страхотен мой приятел. — В мрака на изповедалнята Джордан тихо изрече една молитва и се прекръсти. — Сега върви, Джак, и повече недей да грешиш. Опростен си.
— Не съм дошъл да се причастявам, а да ти връча пощата — отвърнах.
— Добре де, малко необикновено причастие — рече свещеникът, — но ти си необикновен човек, Джак.
— Покрий се за известно време — посъветвах го. — Майк има достатъчно пари, за да те намери и вдън земя.
На излизане от изповедалнята минах покрай пеещите монаси и се отправих към олтара, където свещеникът приключваше литургията. Коленичих до една старица, пуснах петстотин лири в ковчежето за дарения и запалих една-единствена свещ за душата на Шайла. После се изправих припряно и тръгнах по централната пътека. Зърнах Джордан да излиза от изповедалнята в другото крило на църквата.
Откакто бяхме подновили отдавна прекъснатото си приятелство в Рим, Джордан нито веднъж не ми бе дал възможност да го огледам добре. Смяташе, че колкото по-малко знам за неговия живот като свещеник, толкова по-защитен ще бъда аз, в случай че някой разкрие самоличността му. Бях дочул, че в ордена се подвизава под друго име, но нито майка му, нито аз знаехме кое е то. Забързаната му крачка към уединения свят на пост и молитва, в който пребиваваше, все още издаваше спортиста у него. Главата му беше обръсната, беше си пуснал брада, но всяка жена, която разбира от мъже, би се обърнала след него да се възхити на атлетичната му фигура. От всички момчета, с които съм играл футбол, Джордан Елиот беше единственият, от когото се боях по време на мач. Изпитанията на монашеския живот бяха закалили още повече якото му, издръжливо тяло. Физическата му дързост сякаш не познаваше вътрешните задръжки, типични за повечето от нас. На игрището в Уотърфорд смиреният духовник, когото в момента наблюдавах да се оттегля в скромната си килия насред дебрите на града, прегазваше всеки бабаит, осмелил се да застане на пътя му, а ние, които знаехме това, гледахме да не му се пречкаме много-много. Веднъж в една финална схватка Джордан за малко да ми откъсне главата, когато се хвърлих да спасявам пас на Кейпърс Мидълтън. Тогава за пръв път ми се наложи да вдишвам амонячна сол.
Точно преди да изляза от църквата, от една от изповедалните видях да стърчи нещо, което ми заприлича на дуло. Беше насочено към Джордан. Почти през цялата си професионална кариера съм работил рамо до рамо с фотографи и много добре знам как понякога се вманиачават на тема съвършенство, но никога не бях виждал фотограф да престои цяла една литургия в изповедалнята, независимо колко са обещали да му платят. Чух припряното щракане на никона, докато телеобективът му заснемаше всяка стъпка на Джордан. След това видях как обективът се прибра в изповедалнята, а хорът на монасите отново екна.
Побързах да се скрия в малък страничен параклис, за да изчакам появяването на фотографа. В продължение на цели пет минути завесата на изповедалнята не трепна, но после оттам излезе добре облечен мъж с кожена чанта, коленичи с лице към олтара, прекръсти се, стана, обърна се и напусна църквата. Въпреки че мъжът не ме забеляза, знаех, че ще се изненада, ако открие, че съм още в църквата. Мислено си възстанових всяка моя стъпка, докато идвах насам, с надеждата да разбера къде точно бях допуснал грешка, защото винаги, когато посещавах Джордан, взимах най-щателни предпазни мерки.
Докато наблюдавах как частното ченге Перикле Старачи се разхлажда пред купела със светена вода, върху лицето му заигра израз на блажено самодоволство. Бях съвършено сигурен какво си мисли в момента: че веднъж завинаги е разрешил загадката с изчезналия Джордан Елиот и че притежава снимките, доказващи това негово разкритие.
7
Сънувах Шайла, когато откъм площада проехтяха изстрели и ме събудиха в три часа сутринта. Шумът от мотоциклет, който препускаше по малката странична улица точно под прозореца на спалнята, ми напомни жуженето на пчели. Сънят ми се разми и изчезна, когато светнах нощната си лампа и тръгнах по тъмния коридор към всекидневната. От площада долетяха стъпките на тичащи хора, после писъци, а в далечината от хълма над Трастевере се обади сирена и воят й проехтя надолу по тясната криволичеща улица. Лия вече се беше лепнала на прозореца и гледаше умиращия полицай, който лежеше в локва кръв — човек трудно можеше да повярва, че в едно тяло има толкова много кръв.